Пасторът погледна часовника си:
— Съжалявам, но трябва да откажем. Кети трябва да бъде в неделното училище в три, а сега минава два и половина.
— Боже мой! — възкликна г-жа Фодърингей. Как излетя времето. И колко приятно беше. Много сме задължени на новия си приятел. Ела, мила, да оставим мъжете за една минутка. — Тя стана и хвана Кети за ръка, като прибави с характерната си прямота: — Мис Кармайкъл ще ни покаже къде да се оправим.
Останал насаме с пастора, който също се бе вдигнал и стоеше до прозореца, загледан в морето, Мъри се възползва от положението и извади чековата книжка от вътрешния си джоб. Драсна няколко думи с писалката и се изправи.
— В знак на приятелство и добра воля, позволете ми да ви предложа това, за да могат вашите богомолци да се събират както подобава.
Фодърингей се обърна рязко. Унилото, дребно, апатично човече, което имаше повече жлъчка във вените, отколкото кръв, бе напълно победено. Вторачен в чека, смаян, пасторът промълви несвързано:
— Любезни господине… това е повече от щедрост… това е… това е фантастично.
— Ни най-малко. Това е удоволствие за мен. Удоволствие, което мога да си позволя. — Мъри сложи пръст на устните си: — И моля ви, нито дума на другите.
Докато Мъри приказваше, двете жени се върнаха и г-жа Фодърингей, поразена от държането на съпруга си, извика:
— Матюс, какво се е случило, за бога?
Той въздъхна дълбоко, преглъщайки сухата буца в гърлото си.
— Не мога да скрия, трябва да кажа. Г-н Мъри току-що ми даде осемдесет лири да поправим камбаната.
Настъпи остро мълчание. Бузите на жена му, зачервени от солидния обед, станаха още по-червени.
— Е, аз никога… — продума тя тихо, — това е чудесно! — После се приближи бавно към Мъри и стисна ръката му в двете си ръце. — Тази нещастна камбана просто беше подлудила мъжа ми. Нямам думи да изразя благодарността си. Пет минути във вашата компания бяха достатъчни, за да разбера, че вие сте съвършен човек.
Мъри рядко се смущаваше, но искреният тон, който долови в гласа й, неочаквано го обърка.
— Нищо… нищо — смотолеви той. — Ако трябва да ви върна навреме, да тръгваме.
Като отхвърли протестите им, той настоя да ги заведе обратно с малката кола. Този път семейството седна отзад, а Кети — до него. През целия път до в къщи тя не продума дума. Но когато той каза „довиждане“ пред къщата на пастора, тя остана след приятелите си и му благодари — бързо, свенливо, но с неподправена искреност.
Глава VI
В понеделник следобед със специалния пощенски влак от Престуикското летище пристигнаха стиковете за голф и две пътнически чанти. Мъри знаеше, че добрият Артуро ще се справи добре. Видът на красивата кожена чанта и лъскавите еластични стикове го подтикна към действие. И макар че бе късно следобед, той отиде в клуба, представи се на секретаря и прие временно членство. После се добра до треньора и има̀ достатъчно време да изиграе с него 12 хола14. Просторният и хълмист терен допадна на Мъри. Беше в отлична форма. Здрачът ги принуди да спрат. Мъри беше с една точка пред своя противник — строг и набит шотландец, който бе започнал играта с презрението на експерт срещу аматьор, но бързо и твърде комично промени становището си.
— Имахте чудесни удари, сър — призна той, когато се връщаха в клуба да пият по нещо. — Много рядко се натъквам на случаен посетител, който може да ме бие. Бихте ли ми дали реванш утре?
Мъри прие:
— Точно в десет — каза той, като мушна една банкнота в ръката на другия. — И вероятно следобед ще продължим.
Той твърдо сдържаше упоритото си желание да отиде в Маркинч. Не ставаше дума само за дискретност, която да попречи да се изтълкуват зле подбудите му. Мъри добре знаеше, че е умно да се отлага; съзнаваше преимуществото на промеждутъка от време, през който очакването става по-ревностно, а споменът — по- жив.
Той не предприе нищо до сряда следобед, когато написа една бележка и я изпрати по 17-годишния прислужник в хотела.
Моя скъпа Кети,
Утре трябва да замина за Единбург да купя някои работи. Тъй като знам, че този следобед си свободна, ако нямаш други задължения, ще дойдеш ли с мен? В случай че си съгласна, ще те взема в 2 ч.
Опасенията му, че няма да бъде свободна, бързо изчезнаха; момчето предаде устно съгласието й и на другия ден следобед, когато спря пред аптеката, Кети го чакаше навън. Беше облечена в чиста бяла блуза и сива шантунгова пола на точки, за която Мъри от пръв поглед реши, че сама си я бе ушила. Тъй като духаше силен вятър, Кети бе облякла и доста оръфаното палто, в което той я бе видял за първи път.
Макар свежото й младо лице да компенсираше облеклото, излъчвайки безпретенциозния мирис на обикновен сапун, дрехите бяха неподходящи, малко по-добри от празничното облекло на една провинциална домашна помощница. Но това забавляваше Мъри, особено износеното палто, защото предлагаше възможността, която тайно търсеше. Щеше да е трудно да я убеди, но той смяташе да опита.
Колко приятно му бе да я гледа до себе си след тридневното въздържане, което сам си бе наложил. Когато го видя, тя бе не само радостна, настроението й се повиши — тя горещо желаеше тази разходка. Мъри усети, че присъствието му не смущава Кети както преди. След като пътуваха мълчаливо известно време, тя каза:
— Така е много по-приятно, отколкото с автобус. Много мило, че ме поканихте. И ме улеснихте едновременно. Имам малко работа в Единбург.
— Тогава ще я свършим веднага щом пристигнем — въодушеви се Мъри. — Кажи ми само къде трябва да спра.
— На „Джордж стрийт“ 10 — отвърна тя. — Канцеларията на Мисионерското дружество за Централна Африка.
Мъри я погледна бързо. Погледите им се срещнаха само за миг, преди той да се съсредоточи отново в пътя, но Кети долови, че той нищо не разбра и усмихнато поясни:
— Не знаехте ли? Вуйчо Уили работи в това дружество. Грешката е моя, че не ви показах снимките, но предполагах, че навярно сте разбрал. Той от години е мисионер в чужбина.
Мина кратко време, докато той се окопити.
— Не… не ми е съвсем ясно…
— Така е. И работи превъзходно при най-тежки условия. Нямате представа какви трудности е преживял.
Макар и да не изпитваше съчувствие към духовните стремежи на Уили, без да иска Мъри беше грабнат от нейния сърдечен и искрен тон. Завладя го трогателният спомен за малкото момче с умни очи от Ардфилан.
— Да, да, разбрах. Това е единственото, което трябваше да очаквам от Уили. Уважавам го за това.
— Знаех, че така мислите — тихо потвърди Кети.
— Трябва да призная… — Вече влизаха в предградията на Единбург и мигновеното усилие да преодолее движението го принуди да прекъсне мисълта си… — да, признавам, че молбата ти да те отведа на „Джордж
