повлече към наредените в кръг столове. Докато вършеше това, изпълни го отново едно дълбоко, искрено чувство на любов, дори на нещо повече към този слаб, болнав човек, в овехтелия жълтеникав костюм. Мъри почука с пръсти на масата, за да прекрати приказките и да прикове вниманието на гостите.
— Дами и господа, или по-точно, добри приятели, моят скъп другар, уважаемият Уили Дъглас, ще произнесе словото си. След това имам да ви кажа само няколко думи.
Като застана пред слушателите, които бяха дошли главно от любопитство, със скритата надежда за развлечението от някакъв ексцентричен изпълнител, нещо като фокусник, който измъква зайци от шапка, Уили се смути. Слабата му висока и тромава фигура стърчеше, ръцете му висяха отпуснати от присвитите рамене, а вратът му се сгърчваше конвулсивно по-бърже от обикновено. Но той се усмихваше с нежна, чудновата усмивка, която смекчаваше цялата му ексцентричност.
— Не се страхувайте — каза им той меко, — аз нямам намерение нито да ви проповядвам, нито да ви наставлявам. Наместо това мисля, че би ви заинтригувало да чуете как с божията помощ една малка християнска колония бе създадена от нищо в далечните пустини на Централна Африка. И ви моля, ако възникнат въпроси, или ако не съм достатъчно ясен, да не се колебаете и да ме прекъсвате.
Като се приближи до прожекционния апарат, той се поизкашля леко и непринудено продължи.
— Преди всичко как стигнахме там? Не беше съвсем лесно преди двадесет години. Обикновено нашето управление изпраща двама или трима мисионери в Мелопо. Но в нашия случай това беше невъзможно. Единственият човек, който ми отделиха, беше един туземен катехист, а той беше хубав човек, новопокръстен Даниел. Ще ви покажа снимката му след малко. И така, потеглихме за района Куибу в североизточна посока, който е едно от най-дивите места на границата между Ангола и Конго. Понеже искахме да вземем с нас добитък, а и местността беше пресечена и скалиста, решихме да използваме за транспорт не камион, а една стара волска каруца. Имахме късмет, че направихме това, защото в противен случай никога нямаше да се доберем до целта. Бях направил предварително няколко обиколки около Мелопо, за да добия опит и да науча диалектите, но това надминаваше очакванията ми. Нека да ви дам известна представа за местността, през която вървяхме. Не приличаше на местностите, които свързвате с тропиците — блата, изпускащи пара джунгли, или нещо такова, но си имаше свои собствени трудности. Разбира се, тези снимки и много от другите са направени по-късно.
Едно след друго Уили показа множество образи на екрана: дълбоки пресъхващи реки, изпълнени с едри валчести камъни, стръмни островърхи, черни скали, покрити с вплетени един в друг жълти храсти, бодливи гъсталаци, толкова плътни и непроницаеми, че предизвикаха раздвижване сред аудиторията.
— За бога, как се провряхте през тези страхотии, моето момче? — изрази всеобщото учудване Арчи. — Не ви ли раздраха на парчета?
— Поодрахме си кожата — засмя се Уили, — но все пак изминавахме средно най-малко петдесет ядра на час. Това не беше най-лошото. Тъкмо се измъкнахме от трънаците, които ви показах, и поради моята глупост загубихме компаса. Така заскитахме по високото северно плато и навлязохме в Казарската пустиня. Това беше лоша грешка — пясък, дълбок пясък, докъдето ти очи виждат, и ниски, недорасли храсти, безводна пустинна земя. В ужасната горещина и заслепяващите пясъчни бури останахме без вода и едва ли щяхме да оживеем, ако не бяхме срещнали трима бушмени, които ни доведоха до една дупка с малко вода; просто — кална яма, изкопана в пясъка.
— Бушмените не са ли едни ужасни дребни туземци с космати лица? — попита Леонора любопитно.
— Тези не бяха едри, само четири фута високи — отговори Уили спокойно. — Но, разбира се, не бяха страшни, защото ако не бяха разделили милостиво с нас оскъдния си запас от вода, нямаше да оцелее нито моят другар, нито аз. Всъщност бяхме на косъм от смъртта, тъй като не след дълго моя катехист се разболя от дизентерия, три от воловете също се разболяха и умряха, и аз, хм, през това време и двамата бяхме покрити с рани от ухапванията на кърлежи и комари, та пипнах малария. И като че ли и това не беше достатъчно, ами и синджирите на каруцата се скъсаха. Истинско чудо беше, че накрая стигнахме целта си — Куибу, главното селище в тоя район и център на племето Абату. Имам една стара снимка, която направих наскоро, след като пристигнахме. — Уили прожектира на екрана друг диапозитив. — Както виждате, разпиляна група конусообразни колиби от кал с покриви от палмови листа и слама, без каквито и да е било белези на цивилизация; а в дъното може да различите живите скелети на добичетата — нещастни умиращи от глад същества, вечно покрити с мухи, които се скитаха изнемощели наоколо и гледаха тъжно изгорялата пръст.
— Е, ние пристигнахме, доволни от себе си, когато получихме един неочакван и жесток удар. Главатарят на Абату не ми позволи да вляза в селото. Ето го и него, целият изрисуван за случая, и мисля, че ще се съгласите, че не беше разумно да упражнявам по-силен натиск върху него.
— Господи! — развълнувано извика Леонора. — Какъв ужасен, стар грешник!
— Понякога от най-големите грешници излизат светци — засмя се Уили. — А старият Цоза не постъпи съвсем лошо, както ще видите. Обаче тогава той не беше изпълнен с всеотдайни братски чувства и затова бяхме принудени да се отдалечим на известно разстояние, на една височина над селото, където имаше малка горица от такулови дървета и изворче. Тук на първо време се заловихме и построихме малка хижа. Работата беше ужасно трудна. Все още не бях привикнал на задушаващата температура, а такуловото дърво се оказа така твърдо, че ми изтъпи брадвата. Нямахме никакъв материал за покрива и бяхме много закъсали с хранителните припаси.
— Исках да ви попитам — намеси се мадам Лудин — с какво се хранехте? Интересувам се, понеже работя в продоволствието.
— Единствената ни храна беше кашата. Завирах вода в котлето и я изливах в паница, в която слагах шепа овесено брашно. Изглежда недостатъчно, но кашата е хубаво шотландско ядене и ни идваше добре.
— Мене няма да ме оправи — провикна се Арчи. — Аз съм само по шотландското уиски.
— Както и да е — рече Уили като се присъедини към общия смях. — Бяхме почнали да правим градина и да копаем вади, по които водата от извора да се стича и да напоява земята. Така тревата израсна удивително бързо и започнахме да отглеждаме царевица, картофи и пшеница, а оцелелите волове се оправиха и наедряха. През цялото това време никой от племето не се приближи до мене; единствените ни посетители бяха лъвове, чити21 и по някой и друг носорог.
— О, господи, не стреляхте ли по тях? — каза Леонора. Тя беше очарована от Уили, от неговата ексцентричност, от тика му и от онова чудно и приятно изражение на лицето му. През замаяния й мозък проблесна една мисъл: ако има дивеч, защо да не вземе Херман на лов и да го остави в мисията, както бе направила една героиня на Хемингуей? Но Уили й отговаряше на въпроса.
— Не — каза той замислено, — нямахме пушка. Те идваха съвсем близо, но аз ги плашех, като ги замерях с камъчета.
— Божичко, не се ли страхувахте?
Уили поклати глава.
— Аз мисля, че не се страхувахме, защото и двамата бяхме ужасно слаби и с понижен дух, особено когато дъждовният сезон започна с продължителни гръмотевични бури, последвани от пълчища бели мравки. И аз, и Даниел се разболяхме от треска. Той беше толкова отпаднал, че трябваше да го храня с лъжица. Струваше ми се, че просто нищо не правим. Като че ли нашият небесен баща не се нуждаеше повече от нас. Но тъкмо когато се готвех да умра, Цоза главатарят изведнъж се появи начело на дълга върволица от най-добрите си воини, всички с копия в ръце. Гледката всяваше тревога и аз много се уплаших, защото, разбира се, помислих, че искаха да ни довършат. Обаче се оказа, че главатарят идваше с предложение — Уили спря и едва доловимо се усмихна. — Бихте ли желали да отгатнете какво беше то?
Очевидно никой не беше в състояние да отгатне, но всички слушаха внимателно.
— Е — рече Уили, — това беше една паница с кръв и мляко, знак на приятелство за племето Абату. Надвих отвращението си и изпих това ужасно питие и по този начин връзката между нас беше установена. Оказа се, че те отблизо наблюдавали усилията ни в градинарството и сега искаха да им покажа как да обработват изсъхналата земя. Започнахме ние да работим на техните ниви и скоро, в отплата, дойдоха помагачи и от племето — повечето жени, защото, те, бедните, вършеха цялата тежка работа, — за да построим малка църквица от тухли, направени от кал и изсушени на слънцето. Това е църквата. — На екрана се появи бедна, малка колиба с палмов покрив и мрежа над прозореца и вратата. — Тук започнах първите
