— Скъпи приятелю, радвам се на щастието ти. Толкова прелестно дете, и всичко с божията благословия! Това е великолепно ново дело.
— Много си мила, Фрида.
— Е, нещо ми подсказваше, че ще те загубим. Дори когато бях в Баден и ти не ми писа.
— Винаги съм знаел, че имаш вярна интуиция за нещата — каза Мъри предпазливо.
— За нещастие, имам. Но всичко отмина. Вече е време да бъда практична, да покажа цената на истинския приятел, който освен това е, както ти казваш, прозаичен. Преместването ти за този кратък срок от време ще бъде трудно. Ще се нуждаеш от помощ и ако желаеш, мога да ти помогна. Малката ми каза, че утре заминава с нейния прекрасен Уили. Бих искала да дойда тогава, но тъй като може да си на летището… да?… много добре, да дойда ли вдругиден?
— Ужасно си внимателна — каза той, като разбра след моментално размисляне, че нищо не би било по-приемливо. Фрида беше толкова опитна, а освен това той беше започнал да се тревожи за сложността при подреждане на багажа и подготовката за заминаването. — Ще те чакам. И благодаря!
Тя се засмя и излезе.
Мъри веднага забърза обратно към салона при Кети и Уили. Той взе таблата от масата със себе си.
— Е, това не беше ли успех? — попита весело Мъри.
— Всичко мина така добре — каза Кети, зачервена и щастлива.
— Уили, и ти ли мислиш същото?
Той кимна. Беше седнал и изглеждаше уморен.
— Всички бяха много мили.
— Да видим тогава колко са били мили — каза Мъри хитро. Той беше във великолепно настроение. С вид на конспиратор той подаде таблата на Кети, и докато тя я държеше, започна да брои парите: внушителна купчина от 50 и 100-франкови банкноти и една монета от 2 франка.
— Обзалагам се, че тази е от малката Гали — засмя се Мъри.
— Тогава това значи много — каза Уили неочаквано.
— О, да — съгласи се разпалено Кети. — Тя ми хареса най-много.
Последва мълчание. После Кети отново проговори:
— Като че ли забрави малкото късче хартия на дъното?
— Тъй ли? Боже мой, не ми казвай, че някой е участвал с чек. Погледни, Кети!
Тя погледна чека, неспособна да продума, после го подаде на Уили. Все още безмълвна, тя погледна към Мъри, после изведнъж го прегърна и целуна.
Глава XV
На следващия ден в два часа̀ следобед Мъри се върна от Цюрих все още унил и мрачен от заминаването на Кети и Уили за Единбург с обедния самолет, и все пак той беше изпълнен с енергична решителност. Оставаха само единадесет дни преди да се присъедини към тях, а за това кратко време трябваше да се свършат много неща. Налагаше се бързо действие. Когато се прибра в къщи — след заминаването на гостите той беше освободил Артуро и Елена за следобеда, — Мъри си спомни с радост за обещаната помощ на мадам фон Алтисхофер; надяваше се, че на следващия ден сутринта тя ще дойде.
Обаче едва почнал да преглежда пощата в кабинета, той чу с изненада шума от нейния малък „Дофин“ на пътя. Оставяйки неотворено списанието „Тропически лекарства“, за което току-що се беше абонирал, и пакета от лек найлонов туристически екип, който обещаваше да бъде интересен, Мъри отиде да я посрещне.
— Не избързах ли много? — Тя говореше весело и изглеждаше съвсем готова за работа в сивата си ленена пола и плетена сива жилетка с дълги ръкави. — Случайно те видях да минаваш с колата и реших да не губя напразно следобеда.
— Права си — съгласи се той веднага и я въведе в библиотеката. — Има толкова много работа. Колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.
— Кажи ми тогава, какви са в общи линии плановете ти?
Тя не седна на канапето, а на облегалката, за да е готова да почне всеки миг.
— Вилата, разбира се, ще се продаде. Артуро и Елена ще се преместят в шалето22 като пазачи на имуществото, докато се продаде.
— А нещата ти?
— Картините и среброто трябва да отидат временно в банката. Окончателното им подреждане ще остане в ръцете на моя адвокат. Щайгер е сигурен човек. Мебелите и книгите могат да останат тук известно време; съвсем е безопасно, щом къщата е заключена.
— Тези прекрасни книги — възкликна Фрида, поглеждайки към дългите двойни редици от великолепно подвързаните томове. — Не може да ги оставяш така, в затворена къща, защото всичките ще изгубят цвета си. Всяка книга трябва да се опакова поотделно, това мога да направя аз.
— Артуро… — започна той.
— Не — стана тя като се усмихваше. — Той ще има достатъчно работа. И е толкова смазан от това, че заминаваш, че не е способен да направи нищо в повече. Освен това, обичам книгите; баща ми имаше прочута библиотека в Келенщайн. Хайде, върви да си гледаш работата и остави това на мен. — Когато Мъри се запъти към вратата, тя добави тактично, макар и с ироничен и одобрителен поглед. — Впрочем предполагам, че си прочел статията на мистър Стенч в „Тагеблат“?
— Днес не съм чел вестници. Каква статия?
— Отнася се за твоя прием в чест на мисията, но в нея има много писано и за теб, и за твоето смело решение да отидеш там, въпреки онези племенни разправии. Много е ласкателна.
Мъри почервеня, главно от удоволствие, като мислеше за приятелите си в Мелсбург и за всички други в кантона, които щяха да четат за него.
— Арчи е доста неприятен — каза Мъри, — макар че по начало е добродушен. Надявам се, да не е прекалил. Но каква е тази племенна схватка?
— Очевидно някакъв бунт, вероятно не по-голям от всеобщото вълнение, за което приятелят ти спомена в беседата си. Сега, кажи ми къде мога да намеря достатъчно амбалажна хартия?
— В килера. Елена има купища в долапа.
Когато Фрида излезе, Мъри се залови за първата най-важна задача — да направи списък на старинните си вещи. Това нещо му беше по сърце, и докато обикаляше къщата с хартия и перодръжка, отбелязвайки този и онзи предмет — червената лакирана кутия на Чарлс II, купена на изложбата за антични предмети в Лондон, изящното писалище от времето на кралица Анна, вписано в класическото произведение на Макад „Векът на ореха“, фотьойлите стил Луи XVI, които беше успял да вземе с наддаване в галериите на парк Бернет — обзеха го възпоминания и горчиво-сладка носталгия. Тежко беше да се раздели с тези скъпи дреболии, и все пак, никога не се бе чувствал така духовно издигнат, така убеден, че това, което върши, е достойно и отговаря на възможностите му. Арчи Стенч беше прав. Той ще направи нещо, което си заслужава.
Списъкът не беше съвсем завършен, когато в пет часа̀ мадам фон Алтисхофер намери Мъри замислен до бюфета от епохата на кралица Елизабет в трапезарията.
— Време е за чай — съобщи тя.
Той я погледна.
— Свърши ли?
— Не всичко. Само книгите ще отнемат поне още половин ден. Но работниците искат закуска. И аз си позволих да направя амарети23.
Почивката беше действително добре дошла.
— Какви вкусни бисквити — отбеляза Мъри. — Никога не съм помислил за семейните ти добродетели.
— Нуждата учи човека… и разочарованията; а аз ги опитах осезателно. Моля те, вземи още една.
— Не трябва — Мъри се засмя умолително. — Напоследък имам впечатление, че доста много съм се отдал на удоволствията на трапезата.
