ръчно оплетено елече, малки, здрави, кафяви спортни обувки и малка сива шапка с перо от бекас на периферията.
Внезапно предразположение към добротата й обзе Мъри; това бе рядко за него. Да, тя беше мила — тази беше думата, — дяволски мила с него. И като забрави досадното неудобство от коляното си и истинското бедствие от дупката в единствения костюм, той й се усмихна — този път със собствената си откровена, подкупваща усмивка — тази усмивка, която така често му бе служила през трудните и тежки години. Макар че имаше хубаво чело, правилни черти и свежа кожа, с хубава светлокафява, естествено вълниста коса, той не бе особено хубав в приетия смисъл на думата; на долната част на лицето му не достигаше сила. Въпреки това, усмивката изкупваше всичките му дефекти, озаряваше лицето му, предразполагаше към приятелство, беше пълна с обещания, изразяваше заинтересованост, разбиране и загриженост, когато пожелаеше, а най-много от всичко излъчваше откровеност.
— Предполагам, че разбирате — възкликна той — колко съм благодарен за крайната ви добрина. Тъй като вие всъщност спасихте живота ми, смея да се надявам, че ще станем приятели? Името ми е Мъри, Дейвид Мъри.
— А аз съм Мери Дъглас.
Лек руменец бе избил по страните й, но тя не бе недоволна от това откровено запознаване и стисна здраво протегнатата ръка.
— Е, сега — каза тя оживено, — ако искате да вкарате мотора вътре, ще взема Дарки и ще заключа. Татко може да дойде всеки момент.
Наистина, едва бяха излезли вън на пътя, когато едно пони, впрегнато в раздрънкана талига, се показаха на склона на хълма. Бащата на Мери, на когото Мъри бе представен в едно с всички подробности по сполетялото го нещастие, бе слаб, дребен човек, с бледо, наперено лице, с ръце и нокти, дълбоко и трайно просмукани с брашно, и лоши зъби, които издаваха неговата професия. Кичур коса, която стърчеше над челото му и малките, много светли, кафяви очи му придаваха особен, птичи вид.
След като обърна понито с опитни цъкания на езика и разгледа Мъри с хитри, хвърлени изкосо погледи, той обобщи разказа на Мери.
— Моя милост не използва такива машини, както сте забелязали може би. Аз държа Сами, понито, за това-онова, и имам добър и солиден „Клайдсдейл“ за ремаркето с хляба. Могло е да бъде и по-лошо. Ще ви изпратим с влака в осем от Ардфилан. Междувременно, ти, момко, ще дойдеш да похапнеш с нас.
— Не бих могъл повече да ви обременявам.
— Не ставайте смешен — намеси се Мери, — вие трябва да се запознаете и с останалите Дъгласовци и с Уолтър, моя годеник. Сигурна съм, че той ще бъде във възторг от запознаването си с вас. Разбира се — като че ли внезапно й дойде на ум, — ако вашите няма да се безпокоят за вас.
Мъри се усмихна и поклати глава.
— Няма да се безпокоят. Аз съм съвсем самостоятелен.
— Самостоятелен? — намеси се Дъглас.
— Загубих родителите си, когато бях много малък.
— Но сигурно имаш роднини?
— Никой, от когото бих имал нужда, или на когото някога да съм нужен. — Погледът на хлебаря, който беше пълен с недоверие, накара Мъри да се усмихне още по-широко и да обясни откровено: — Сам съм от 16-годишна възраст. Но успях да изкарам колежа, по един или друг начин, пък и имах късмет да получа случайна стипендия и тъй нататък.
— Драги мой — разсъди дребничкият хлебар спокойно, но с истинско възхищение, — това е най- похвално постижение.
Той изглежда размишляваше върху това, докато се влачеха нататък. После изведнъж започна с повишена сърдечност да показва и описва особеностите на местността, много от които, според него, бяха свързани със събитията от 1315 година, преди битката при Банокбърн.
— Татко много чете шотландската история — довери Мери на Мъри за оправдание. — Има само няколко заплетени работи за Брюс, за Уолъс, или за другите, дето не може да не ви разкаже.
Приближаваха вече Ардфилан и Дъглас дръпна крачната спирачка, за да облекчи понито при спускането по стръмнината към стария град, който лежеше в дълбочината на брега на блещукащата в мъгливия залез Фърт. Те заобиколиха Еспланадата, навлязоха в мрежа от тихи малки улички и дойдоха до един магазин с единична фасада, с фирма с избелели букви от жълт бронз: „Джеймс Дъглас, хлебар и сладкар“ и по-долу с по-дребни букви „Снабдява сватбени тържества“ и с още по-дребни — „Основан в 1880 година“. Магазинът наистина имаше старомоден вид и едва ли бе рентабилен, тъй като на витрината нямаше нищо друго, освен един модел на нарязана сватбена торта, заобиколена от две стъкленици със захаросани бисквити.
Междувременно хлебарят бе прибрал камшика си. Той извика:
— Уили!
Живо, малко момче, с дълга престилка от брадата до петите, изтича от хлебарницата.
— Синко, кажи на леля си, че пристигнахме. След това ела да ми помогнеш при Сами.
С голяма сръчност Дъглас вкара понито през съседната тясна порта в просторен кръгъл двор.
— И така, стигнахме — извика весело той. — Заведи горе инвалида си, Мери. Ей сегичка ще дойда при вас.
Те се изкачиха по плитките, извити стъпала на външната каменна стълба в къщата над магазина, където от тясно преддверие се влизаше в гостна, мебелирана с износени плюшени мебели, с пердета с пискюли от същата материя. В центъра на стаята тежката махагонова маса вече бе приготвена за чая, а въглищата пламтяха примамливо зад решетката на камината, пред която уютно се простираше черна овча кожа с разрошена вълна. Дарки се освободи от ръцете на Мери и се настани върху кожата. Тя си бе свалила жилетката и най-сетне се чувстваше у дома си в спретнатата си бяла блуза.
— Седнете да си почива кракът ви. Аз за малко ще притичам долу. Тази вечер затваряме в шест. — И добави с оттенък на гордост: — Татко не е привърженик на търговията в събота вечер.
След като тя излезе, Мъри се настани удобно в стола, остро чувствайки странността на тази забулена в здрач, топла, чужда стая. Буца въглища падна тихо в огнището. От тъмния ъгъл се чуваше ритмичното тиктакане на старомоден часовник, който се забелязваше само по отблясъците на камината по бронзовия циферблат. Сините порцеланови чаши в китайски стил на масата също отразяваха светлината. Защо, по дяволите, бе тук, вместо да бъде упорито надвесен над учебниците на Ослър и Кънингам в тясната мансарда, където живееше? Беше предприел тази разходка, за да поизбистри главата си — това бе почти единствената отстъпка, която правеше в свободното си време преди да се заеме с тежката си еднообразна работа през дългия уикенд. Но преди последния изпит, който беше само след пет седмици, да си губи времето тук по такъв безполезен начин бе лудост. И все пак тези хора бяха толкова гостоприемни и храната на масата изглеждаше така дяволски примамлива. Поради своето безпаричие от седмици не бе ял на истинска маса.
Вратата внезапно се отвори и Мери се върна с поднос за чай, придружена от пълна, подпухнала на вид жена и висок, строен мъж на около 26–27 години, много изискан в тъмносиния си костюм и високата колосана яка.
— Ето още някои от нашите — се усмихна Мери. — Леля Мини и — тя се изчерви леко — моят годеник г. Уолтър Стодарт.
Докато говореше, се появи баща й с момчето Уили. След като хлебарят измърмори набързо молитва, всички насядаха на масата.
— Склонен съм да мисля — обърна се към Мъри с учтива усмивка Стодарт, на когото, докато Мери разливаше чая, леля Мини сервира най-напред и с голямо внимание от студената шунка, — че вие сте имали някакво непредвидено изпитание. Самият аз преживях нещо подобно по шосето за Лъс, когато бях момче. Кога беше това, чакайте… а, да, в годината на онова горещо лято. Бях едва на 13 години и растях буйно. Велосипед, естествено, за онова време, и пукване на гума. За щастие претърпях нещо не по-сериозно от ожулване на левия лакът, макар че това можеше да бъде и трагедия. Мога ли да те помоля за още малко захар, Мери, струва ми се, че вкусът ми клони по-скоро към трите бучки.
— О, извинявай, драги Уолтър.
Очевидно не само той, но и семейството гледаха на Стодарт като на личност с определена важност. След малко леля Мини, която беше неговият главен почитател, повери на Мъри с шепот и фъфлене
