— Не си с колата. Чудех се защо закъсня. Влез. Дай си палтото.
— Благодаря, няма да вляза. Или най-много до хола.
Той я изгледа втренчено, тъпо, докато тя направи крачка през прага. Не носеше обичайния си сив работен екип, а избелелия червеникавокафяв костюм с шапката берсалие, с която имаше навик да се разхожда. И все пак спокойното й твърдо изражение го изуми най-много и го накара, вече усетил някакво нещастие, да извика:
— Какво е станало, Фрида?
Тя не отговори веднага; после го погледна почти съжалително с необикновените си жълти очи и каза:
— Приятелю мой, въпреки голямото ми желание да ти помогна, реших, че вече не трябва да те виждам никога вече!
— Каквоо? — в смущението си той трудно изрече думата. — Но защо? Ти обеща. Разчитам на теб да оправиш порцелана.
— Порцелана! — повтори тя като презрително натърти на думата. — Какво значение има това за теб? Нямаш вече нужда от него. И никога няма да го видиш.
— Но аз, аз имам нужда от помощта ти за другите неща.
— Тогава няма да ти я дам! — Все още с поглед, устремен в него, тя бавно клатеше глава. — Всичко това е премного болезнено за мен. По-добре, по твоите собствени думи, окончателно, бързо скъсване с всичко.
Последва момент на пълна тишина, през което време Мъри не можа да измисли нищо, освен да каже „защо“, а това вече беше казано. Тогава тя продължи със същата тържественост, в която звучеше нотка на присъда.
— Приятелю мой, скъпи приятелю, чувството ми към теб, а то е много по-дълбоко, отколкото предполагаш, ме заблуди. Аз съм жена и без сила се предадох, за да си помогна. Но вчера на партито срещнах всичките ти приятели и разбрах, че съм сгрешила. Ужасна грешка. Защото всички се страхуват, всички мислят едно и също за теб.
— Благодарен съм за тяхната загриженост — промърмори Мъри раздразнен от факта, че са говорили за това в негово отсъствие. — Не, не виждам с какво съм я заслужил!
— Те виждат! — гласът й хапеше. — Всички говориха за теб. Човек, който е работил цял живот, за да постигне успех, богатство; който има добри приятели и красив дом. И който вече не е млад да захвърли всичко, всичко, заради едно внезапно хрумване, толкова крайно, че дори твоят мистър Стенч казваше с неговия цинично-насмешлив маниер, че си отхапал повече, отколкото можеш да сдъвчеш.
— Благодаря на Стенч и на другите — каза той горчиво. — Въпреки всичко, вярвам, че зная какво върша.
— Наистина ли знаеш? Сега си така зает, така погълнат от своята фикс-идея, че не четеш и даже не слушаш новини. Вчера мистър Стенч ми каза, току-що съобщили, че в друг град, Калинда, съвсем близо до мястото на твоя Уили, шайки от тези туземци дошли с пламтящи стрели и къси тежки саби, нападнали белгийската мисия и изклали всички, които били вътре. Не само са убивали; първо са ги осакатили, като им отрязали ръцете. Майн гот, когато си помисля за твоите ръце, така изящни и чувствителни, ръце, на които винаги съм се възхищавала… и някой отвратителен дивак да ги отсече и да ги хвърли… Учудваш ли се, че аз и другите просто сме се разсипали заради теб?
Мъри хапеше намръщен устни, чувстваше как неудобството и ядът го обладават. Най-сетне раздразнението му взе връх.
— Изглежда забравяш, че Уили ме предупреди за евентуална опасност. Напълно съм премислил рисковете, на които се излагам.
— Не вярвам.
— Обвиняваш ме в лъжа?
— Обвинявам те в преднамерена самоизмама.
— Ако това е така, то е породено от най-възвишени подбуди!
— Значи, искаш да бъдеш мъченик, светец, може би убит със стрели, ей така, за разнообразие, като Себастиян; и да спечелиш след това арфа и ореол! — Фрида присви презрително очи. — Говоря ти само в твой интерес, когато ти казвам…
— Безполезно е — прекъсна я той остро, — няма да ме разубедиш.
Те се погледнаха продължително и мълчаливо.
— Значи, заминаваш? — каза тя накрая твърдо.
— Да, заминавам.
— Тогава, върви. Ти си съвършено сляп и лишен от разум, всъщност съвсем безумен!
— Благодаря ти.
Те се караха, правеха сцена — тази мисъл му причини остра болка.
— Казваш, че правиш това, ръководен от голям идеал, да поправиш грешките в живота си. Не е вярно. Правиш всичко това, за да делиш леглото на една млада, безразсъдна жена, религиозна убийца на радостта, която те е пленила, която не е зряла, без особен интелект, една обикновена болногледачка, която не може да различи Бонар от нощното гърне.
Смъртно бледен от тези обиди, с последни сили той сдържа възмущението си и отговори.
— Фрида, ти говориш за младата лейди, която ще бъде моя жена.
— И да ти стане жена, какво, според тебе, може да ти даде тя? Страст — никаква, защото й липсва. Тези религиозни жени са без пол. — Мъри потрепера. — Защото за страст, каквато искаш ти, ти е необходимо едно силно, жизнено тяло. Отговаряща на теб сила, която Кети не притежава. Тя е слаба. И тя е вече свързана с нейния Уили. Ти си за нея само фигура на баща. Освен това, имаш извънредно силен съперник. Кети не може да обича и теб и бога.
— Страхувам се, че трябва да те помоля да си вървиш.
Фрида дишаше дълбоко, макар и със сдържана сила: същинска Вагнерова примадона с великолепна фигура и огън в очите. После изведнъж се успокои и стана студена като лед.
— Да, отивам си. Но недей забравя това, което те предупредих. И помни едно важно нещо: ако се вразумиш, аз съм още в Зееберг, винаги твой приятел.
Мъри едва я дочака да премине улицата, преди да тръшне вратата. Беше заслепен от ярост, болка и гняв и преди всичко непоколебим в решението си. Как се осмеляваше така нахално да говори за него и Кети. Всичко това и скандалният факт, че приятелите му на партито бяха клюкарствали зад гърба му, сами по себе си бяха достатъчни, за да го вбесят и накарат да се придържа твърдо към решението си. Срамният намек за половите способности на бъдещата му съпруга го уязви най-много и го измъчи още повече поради спомена за онази нощ, когато Кети послушно му се отдаде. Как не! Баща, който се бори да спечели любовта й срещу Уили и бога — можеше ли такова твърдение да бъде по-несправедливо, по-неизказано безсрамно — истинско богохулство! Но най-лошото беше, че тази отровна стрела се заби дълбоко в сърцето му и още трепереше в него. На туй отгоре при тръшкането на тежката врата беше си извил и без това изкривения гръбнак и сега, докато сипеше обвинения срещу Фрида, тъй като злополуката беше всъщност по нейна грешка, Мъри откри, че започна да куца още по-силно.
Но имаше толкова работа, че не можеше да си позволи да почива. Тогава какво? Беше важно веднага да си изправи гърба и понеже имаше да направи допълнително някои покупки, той реши да вземе влака за Цюрих и да се посъветва със своя добър приятел д-р Мюлер. След като отказа да обядва, недоумяващият Артуро го закара на гарата при Шванзее точно навреме за бързия влак в единадесет и четиридесет и пет.
Когато се настани на удобната седалка до прозореца — според него никои други влакове не можеха да се сравнят с швейцарските — Мъри отвори „Газет сюис“, който беше дръпнал инстинктивно от будката. Естествено, мадам фон Алтисхофер беше преувеличила, за да го уплаши. Въпреки това, тя беше права, когато беше казала, че напоследък, поради много работа, той не следеше външната преса и събитията по света. По начало Мъри рядко се интересуваше от политика и предпочиташе да прогонва от своя затворен живот сътресенията и разногласията на този объркан свят. Обаче сега разбра, че трябва да прегледа новините, за да компенсира пропуснатото. Още на първата страница прочете заглавието:
