велики хора, Дейвид, лесно плаче, като жена.
— Не искам… не искам да ви слушам!
— Трябва да слушаш, мила Кети, заради твое добро. Така че нашият Дейвид се завръща изпълнен с най-добри намерения да реабилитира напълно лошата си постъпка и да извърши нещо добро. И когато твоята майка, за съжаление, не е била налице, ти си станала предмет на неговите добри намерения. Всичко е било чудесно в началото, да, красиво и както трябва, но после нещата са се поизменили; той е искал да направи още повече за теб, и така — тези очарователни меки мъже така добре се справят с жените — с обещание, че ще се ожени за теб и ще отиде в твоята мисия, той стана твой любовник, както на майка ти преди години.
— Спрете! — Кети отчаяно си запуши ушите. — Не мога, няма да слушам повече. Ужасно е!
— Разбира се, че не е красиво да прелъстиш първо майката, а после дъщерята, и при това все с най- възвишени намерения. Въпреки това, аз те уверявам, че той не е съвсем лош, като го сравниш с другите, защото познавам мъжете, мило дете; има далеч по-ужасни, както казваш ти за Дейвид, всъщност той е само егоист и е безволев, и винаги бяга от грижите и трудностите. Не, не тръгвай! — Кети се опита да стане, но Фрида я хвана за ръката. — Не виждаш ли, че говоря за твое добро; трябва да ти покажа и твоята грешка. Ако се беше омъжила за този славен Дейвид, щеше да му омръзнеш и след шест месеца да започнеш да страдаш. Ти си съвсем различна от него. Ти никога не би могла да го направиш религиозен и дори да го накараш да работи като лекар. Нито пък той е в състояние да те накара да харесваш неговите глупави антики, или прочутите му картини — една чиста мода, създадена от търговците. Женитбата ти с него би била ужасно нещастна!
Кети седеше тихо и безизразно, с изкривено от болка лице! Имаше нещо страшно в нейната неподвижност. Чувстваше, че е болна, ограбена от всичко, което беше ценила, покварена и нечиста. Искаше да избяга, но нямаше сила, усещаше само слабост и отвращение от себе си.
— Значи, не ти е ясно? Съпругата, която този Дейвид иска, не трябва да бъде красиво, нежно момиче, каквото си ти, а една достатъчно силна жена, която да го владее и да го накара да се подчинява и винаги, винаги да прави това, което е необходимо.
Изведнъж очите на Кети се разшириха и заприличаха на огромни тъмни ями върху малкото бяло личице.
— Вие? — изрече тя.
— Да, аз съм. Днес ние се венчахме в Базел. Отново настъпи мълчание. Веждите на Кети се изкривиха болезнено. Какви ли мисли се въртяха в измъчения й мозък? Тя отпусна глава. Защото не можеше да ги побере и да се бори с тях: срещата на майчиния й гроб, онази чаровна сериозна усмивка, приятел на твоето семейство, денят в Единбург, така щедър и весел, визитацията на болните, каква чудесна болногледачка, но ти съвсем си изморена, една супа, моя скъпа; нежно, нежно и после Виена, необикновената и замайваща смесица от светлини, звуци, музика. Пинкертон, скъпи Дейвид, ти никога не можеш да бъдеш такъв, Швейцария, снежнобялата мантия, да, ще дойда с теб, малката мисионерска църква, единствена пред бога, и после както нейната свидна майка… о, боже, Кети не можа да издържи. Тя скочи диво, безумно, с единствената мисъл да избяга.
Но Фрида беше станала бързо и се изправи на вратата да й препречи пътя.
— Чакай, Кети, трябва да бъдеш разумна. Вярвай ми, мисля ти доброто. Ние можем да направим много за теб.
— Оставете ме да си вървя! Единственото нещо, което искам, е да си вървя… да си отида в къщи.
— Кети, колата ще те закара до хотела.
— Не, не… ще взема параходчето… Искам да си отида в къщи.
Вратата беше още затворена. Кети трескаво се огледа, побягна към френския прозорец и го отвори.
— Кети, спри!
Но Кети вече тичаше през терасата и градината към тясната градинска пътека, която водеше за селото. По стръмния път надолу тя изчезна в тъмнината, без да вижда нищо пред себе си, падаше по колене в отчаяната си бързина, ставаше, провираше се между призрачните сенки с единствената мисъл да избяга. Тъмни очертания на храсти я шибаха като живи същества, бодяха я с цялата злоба на човечеството. Обезумяла от скръб, тя не беше на себе си, беше престанала да живее и се движеше в един объркан и гибелен сън. В мрачния свят, в който тичаше, тя не чувстваше нищо, освен болка. Всичко друго беше изчезнало. Беше се загубила.
Фрида не можа да я последва. Застанала мълчалива и разстроена пред отворения прозорец, през който се промъкваше бледа светлина; тя дълго се взира в мрака, докато малката фигура се изгуби с препъване и клатушкане и жестоката нощ я погълна. После се обърна бавно, поклати глава, затвори прозореца и като се запъти за хола, извика.
Мъри слезе бавно, нервно, с безизразни очи и мъртвешки бяло лице. Той беше седял на горната площадка на стълбището и се беше мъчил да се успокои с една от своите „Собрания“.
— Всичко се уреди — каза Фрида спокойно. — Кети си отиде.
— Но къде… И как? — гласът му трепереше.
— Предложих й колата, но тя предпочете да се върне както е дошла, с параходчето. Тръгва веднага за в къщи. Единственото й желание беше да си отиде в къщи.
— Но, Фрида… — заекна Мъри. — Тя напусна работата си и не може да отиде при Уили; къде е нейният дом?
— Ти зададе въпроса. И най-добре е ти да отговориш!
Настъпи мълчание.
— Много… много ли й беше мъчно?
— Много.
— Как… по какъв начин?
— Не можеш ли да предположиш?
— Какво й каза?
— Истината! За нейно добро и за наше беше необходимо да извърша хирургическа операция. И я извърших.
— Каза й всичко?
— Да.
— Но ти, обясни ли, че съм й мислил добро?
— Всичко обясних.
— И въпреки това… страдаше… много?
— Да — каза Фрида с нарастваща язвителност. — Не ти ли го казах вече?
— Сигурно е разбрала, че не можех да отида там.
— Тя не дойде, за да те кара да отидеш!
Мъри дигна ръце.
— Но, за бога, откъде можех да знам, че мисията е провалена?
— При сегашните обстоятелства това беше повече от възможно. От всички мисии правят клади.
— Боже мой, Фрида, ужасно съм разстроен. Тревожа се къде ще отиде. — Той погледна часовника. — Трябва да е изпуснала параходчето, а то е последното за Мелсбург. Ще трябва да отида след нея… ако е още на кея.
— Тогава, върви.
Фрида го отряза като с нож. Погледът в жълтите й тесни очи накара Мъри да се изчерви и да отстъпи.
— Не — каза той, — ти си съвсем права. Няма да е разумно.
Отново настъпи мълчание. После Фрида твърдо сложи ръка на рамото му.
— Моля те, бъди малко мъж. Тя е млада и ще го превъзмогне, както майка си. Можеш да си позволиш да й отпуснеш издръжка и то голяма сума. По-късно трябва да й я пратиш юридически оформена, както е редно.
— Да, права си — лицето му леко се проясни. — Това мога да направя, благодаря на бога, и ще го направя! Ще я обезпеча за цял живот. Но, Фрида… — Мъри се подвоуми и след кратко размишление каза
