— Дами и господа — „Падналата звезда“. Музикален монолог.
На пианото Гледис започна да импровизира някакъв жален акомпанимент и Брамуел започна.
Рецитацията, която разказваше за сърцераздирателните превратности в живота на прочута някога актриса, изпаднала в жестока нищета, бе пълна с трагизъм и Брамуел го поднасяше, много патетично. Когато напрежението нарастваше, Гледис натискаше ниските тонове. Когато патосът намаляваше, тя чукаше високите. Когато дойде кулминацията, Брамуел се изправи, гласът му се пречупи на последната фраза:
— Там беше тя… — Пауза. — … Гладуваща в калта… — Дълга пауза. — … Една паднала звезда!
Дребната госпожа Уоткинс, изпуснала плетивото си на пода, се обърна към него с насълзени очи:
— Бедната, бедната! О, доктор Брамуел, винаги изпълнявате това най-добре.
Поднесеното червено вино успокои духовете. Вече минаваше единайсет и според негласното споразумение, че след Брамуел всеки друг би бил просто непоносим, гостите започнаха да се стягат. Имаше смях, учтиви благодарности и общо движение към хола. Докато си обличаше палтото, Андрю отчаяно мислеше, че през цялата вечер не е разменил нито дума с Кристин.
Навън той спря пред вратата. Чувстваше, че трябва да говори с нея. Мисълта за дългата пропиляна вечер, по време на която бе проектирал леко и приятно да оправи отношенията между тях двамата, му тежеше като олово. Въпреки че по всяка вероятност не бе и погледнала към него, тя беше там, в същата стая, а той най-глупашки бе гледал само надолу. „Господи — помисли си той безнадеждно. — Аз съм по-зле и от падналата звезда. Най-добре ще е да си вървя в къщи и да си легна.“
Но той остана. Сърцето му изведнъж лудо затуптя, когато тя сама заслиза по стълбите към него.
Той събра всичките си сили и изломоти:
— Госпожице Барлоу, ще разрешите ли да ви изпратя?
— Страх ме е, че… — Тя замълча. — Обещах на господин и госпожа Уоткинс да ги чакам.
Сърцето му замря. Почувства се отхвърлен като бито куче. И все пак нещо го задържаше. Лицето му беше бледо, но решително. Думите потекоха една през друга.
— Искам само да се извиня за историята с Хауълз. Дойдох да се изфукам с някаква си власт. Трябваше да ме чукнете — при това силно. Вие бяхте сторили за детето нещо прекрасно. Възхищавам ви се. В края на краищата по-добре е да се спазва не буквата, а духът на закона. Извинете, че ви досаждам с всичко това, но трябваше да го кажа. Лека нощ!
Не можа да види лицето й. Нито пък изчака отговора й. Обърна се и тръгна надолу по пътя. За пръв път от много дни се чувстваше щастлив.
Глава седма
От кантората на Компанията изпратиха полугодишните доходи от практиката. Това даде на госпожа Пейдж основание за сериозен размисъл и нов проблем за обсъждане с Анъйрин Рийз, директора на банката. За пръв път от осемнадесет месеца цифрите бяха отскочили нагоре. В „списъка на доктор Пейдж“ имаше седемдесет души повече, отколкото преди идването на Менсън.
Макар и очарована от увеличаването на парите, Блодуен се терзаеше от една мисъл. Докато се хранеха, Андрю забелязваше, че забравила да се прикрива, тя го фиксира с изпитателен, подозрителен поглед.
В срядата след вечеринката у госпожа Брамуел Блодуен дойде на обед, проявявайки голяма веселост.
— Наистина! — каза тя. — Мислех си. Почти четири месеца, откак сте тук, докторе. И се справяте не много лошо. Не се оплаквам. Като се има предвид, че това не е самият доктор Пейдж. Не, мили мой, не. Оня ден господин Уоткинс казваше как всички очакват връщането на доктор Пейдж. „Доктор Пейдж, ми каза господин Уоткинс, е толкова добър, че няма и да си помислим да вземем някой друг на негово място.“
Тя се впусна да описва с живописни подробности изключителното майсторство и способности на своя съпруг.
— Няма да повярвате — възкликна тя, като се ококори. — Няма нещо, което той да не може или да не е правил. Нека да ви кажа това, докторе, веднъж тон измъкна мозъка на един човек и после го постави обратно. Да! Гледайте ме колкото щете, доктор Пейдж почисти мозъка и го постави обратно.
Тя се облегна в стола си и го погледна да види ефекта от думите си. После самоуверено се усмихна.
— Много ще се радват в Бленли, когато доктор Пейдж отново се върне на работа. А това ще стане скоро. „Това лято, му казвам аз на господин Уоткинс, това лято доктор Пейдж ще се върне.“
Когато един ден същата седмица се връщаше от следобедните визитации, Андрю, шокиран, видя Едуард, напълно облечен, с наметнато на коленете му одеяло и шапчица, килната върху треперещата му глава. Духаше остър вятър, а априлското слънце, което осветяваше тази трагична фигура, бе още слабо и хладно.
— Ето вижте — извика госпожа Пейдж, като изскочи тържествуваща срещу Менсън. — Нали виждате? Докторът е на крака! Току-що телефонирах на господин Уоткинс, че докторът е по-добре. Той скоро ще се върне на работа, нали, патенцето ми!
Андрю почувства как кръвта нахлува в главата му.
— Кой го свали тук?
— Аз — предизвикателно каза Блодуен — и защо не? Той е мой съпруг. И е по-добре.
— Той не може да седи тук и вие много добре знаете това — каза Андрю с нисък глас. — Правете каквото ви кажа. Помогнете ми да го върнем веднага в леглото.
— Да, да — каза немощно Едуард. — Върнете ме в леглото. Студено ми е. Не съм наред. Аз… аз не се чувствам добре.
И за ужас на Менсън болният започна да хленчи.
Блодуен веднага започна да лее потоци сълзи край него. Тя падна на колене, прегърна го разкаяна и разплакана:
— Сега, сега, патенцето ми. Ще се върнеш в леглото, бедното ми агънце. Блодуен всичко ще направи за теб. Блодуен ще се грижи за теб. Блодуен те обича, патенцето ми.
Тя шумно залепи няколко влажни целувки на парализираната му буза.
Половин час по-късно, след като Едуард беше качен в стаята си и удобно настанен, Андрю влезе в кухнята, кипящ от гняв.
Ани му беше вече истински приятел: много тайни бяха споделили и двамата в тази кухня, много ябълки и кейкове със стафиди бе измъкнала за него от килера тихата сдържана жена на средна възраст, когато порциите биваха извънредно икономични. Наистина понякога като последно спасение тя изтичваше до магазина на Томас за една двойна порция риба и на кухненската маса те устройваха пищен банкет на свещ.
Ани бе работила при Пейджови близо двадесет години. Имаше много роднини в Бленли, все спретнати хора, а единствената причина да остане толкова дълго на работа тук, беше привързаността й към доктор Пейдж.
— Дай ми тук чая, Ани — заяви този път Андрю. — Не мога повече да я понасям тази Блодуен!
Той се озова в кухнята, преди да разбере, че Ани има гости — сестра й Олуен и нейният съпруг Емрис Хюз. Беше ги виждал няколко пъти. Емрис работеше в рудника на Бленли, взривяваше рудата. Беше набит, добродушен човек с бледо, сурово лице.
Когато Менсън ги видя и се поколеба, Олуен, жива, черноока жена, поривисто заяви:
— Не ни обръщайте внимание, докторе, ако ви се пие чай. Всъщност тъкмо за вас говорехме.
— Така ли?
— Да, наистина! — Олуен хвърли поглед към сестра си. — Няма какво да ме гледаш така, Ани, ще кажа каквото мисля. Всички говорят, доктор Менсън, за това как от години не сме имали такъв добър млад лекар като вас, как ходите да ги преглеждате и всичко. Ако не ми вярвате, попитайте Емрис. Всички ги е страшно яд на госпожа Пейдж. Казват, че имате право да поемете цялата практика. И тя е чула тия неща, тъй да знаете; ето защо днес накара бедния стар доктор да стане. Да покаже, че бил по-добре, представете си, нещастният човек!
Като си изпи чая, Андрю се оттегли. Откровената реч на Олуен го бе накарала да се чувства неудобно. И все пак приятно му беше да знае, че хората в Бленли го харесват. А няколко дни по-късно, когато при него
