дойдоха майсторът-пробивач в хематитния рудник Джо Морган и жена му, той погледна на посещението като на специална чест.
Морганови бяха двойка на средна възраст, небогати, но високо уважавани в областта; бяха женени от близо двадесет години. Андрю бе дочул, че се готвят скоро да заминават за Южна Африка, където на Морган бяха обещали работа в мините край Йоханесбург. Не беше рядкост добри миньори да бъдат съблазнявани да работят в златните мини на Ренд, където пробиваческата работа беше почти същата, а заплащането много по-добро. И все пак никой не бе по-изненадан от Андрю, когато, седнал с жена си в приемната, Морган стеснително обясни целта на тяхното посещение.
— Е, сър, изглежда, най-после успяхме. Госпожата тук ще има бебе. След деветнайсет години, разбирате ли? Страшно се радваме. И решихме да отложим заминаването, докато не свърши събитието. И като си мислехме за доктори, решихме, че само на вас трябва да разчитаме. Много е важно за нас, докторе. И сигурно няма да е лесно. Госпожата тук е на четирийсет и три. Да, наистина. Но ние знаем, че вие ще ни зарадвате.
Андрю пое случая с приятното усещане, че е бил почетен, Това бе странно чувство: ясно и нематериално, което при неговото положение бе двойно по-приятно. Напоследък го обхващаха необичайни вълнения — тревожни и мъчителни. Имаше моменти, когато усещаше странна, тъпа болка в сърцето си, която като дипломиран лекар досега бе смятал за невъзможна.
Преди той никога не бе мислил сериозно за любовта. В университета беше твърде беден, твърде зле облечен и твърде зает с изпити, за да има някакви особени контакти с другия пол. В „Сент Андрюз“ човек трябваше да е конте като неговия приятел и съученик Фреди Хемптън, за да се движи в този кръг, където танцуваха и устройваха забави и водеха обществен живот. Той беше всъщност — приятелството му с Хемптън настрана — част от онази тълпа, която вдигаше яки, зубреше, пушеше и си почиваше не в студентския клуб, а в билярдните салони в центъра на града.
Вярно е, че неизбежните романтични образи се бяха появявали и пред него. Понеже беше беден, обикновено ги виждаше на фона на разточително богатство. Но сега в Бленли той се взираше през прозореца на бараката-манипулационна, очите му се спираха на мръсните купища шлака от рудниците и с цялото си сърце бленуваше за бедната учителка от общинското училище. Комичният контраст го караше да се смее.
Винаги се бе гордял с практичността си, със силното си шотландско чувство на предпазливост и в името на собствения си интерес с всички сили се опитваше да си докаже, че трябва да убие своето чувство. Стараеше се хладно и логично да проучи недостатъците й. Не беше красива, фигурата й бе твърде дребна и слаба. Освен това и онази бенка на бузата, а когато се усмихнеше, горната й устна леко се изкривяваше. И на всичко отгоре вероятно го презираше.
Ядно си казваше, че е съвсем неразумно така слабоволно да дава власт на чувствата си. Бе се посветил на работа. Все още беше само помощник. Какъв лекар е той, щом в самото начало на кариерата си е готов да се свърже с една жена, а това сигурно ще навреди на бъдещето й, а на неговата работа вече пречеше сериозно?
В усилията си да се овладее, той си измисли вратички за разсейване. Залъгвайки се, че му липсват старите приятели от „Сент Андрюз“, написа дълго писмо до Фреди Хемптън, който наскоро бе започнал работа в една лондонска болница. Върна се до голяма степен към Дени. Но Филип, макар понякога и приятелски настроен, в повечето случаи беше хладен и подозрителен, с горчивото чувство на човек, ударен от живота.
Колкото и да се мъчеше, Андрю не можеше да избие Кристин от главата си, нито пък мъчителния стремеж към нея — от сърцето си. Не бе я виждал от тирадата си пред входа на „Убежището“. Какво ли мислеше тя за него? Дали изобщо мислеше за него? Толкова отдавна не бе я виждал въпреки старателното обикаляне по Бенк стрийт, че не вярваше някога пак да я види.
И тогава, следобеда на 25 май, събота, когато бе изоставил всяка надежда, той получи една бележка, в която пишеше:
Драги доктор Менсън,
Господин и госпожа Уоткинс ще дойдат при мен на вечеря утре, неделя вечерта. Ако нямате нещо по- добро, бихте ли дошли и Вие? Седем и половина.
Той нададе такъв вик, че Ани изтича от кухнята.
— Не, наистина — укорно каза тя — понякога правите глупости.
— Вярно, Ани — отговори той, все още възбуден. — Но аз, изглежда, имам късмет. Виж какво, Ани, мила. Би ли ми огладила панталоните за утре? Ще ги окача пред вратата тази вечер, като си лягам.
На другата вечер, тъй като беше неделя и нямаше вечерен приемен час, той се озова в трепетно очакване пред вратата на госпожа Хърбърт, където живееше Кристин, близо до института. Знаеше, че е дошъл рано, но не можеше да чака нито миг повече.
Кристин сама най-гостоприемно му отвори вратата с усмивка.
Да, тя се усмихваше. Наистина се усмихваше. А на него му се струваше, че й е неприятен! Бе така изумен, че едва говореше.
— Хубав ден беше днес, нали? — измъкна той, като я следваше към дневната.
— Прекрасен — съгласи се тя. — Следобед си направих такава хубава разходка. Чак отвъд Пенди. Дори си набрах малко жълтурчета.
Седнаха. На езика му беше да я попита дали обича разходките, но навреме успя да се спре.
— Госпожа Уоткинс току-що прати да ми кажат, че ще закъснеят. На мъжа й се наложило да ходи до кантората. Нали нямате нищо против да ги почакаме няколко минути?
Нищо против! Няколко минути! Той просто щеше да се изсмее от щастие. Ако тя само знаеше как бе чакал през тези дни, ако знаеше колко добре се чувства с нея! Незабелязано се огледа наоколо. Дневната й, обзаведена само с нейни неща, бе различна от всички стаи, в които бе влизал в Бленли. Тук нямаше нито плюш, нито росхар, нито гоблени, нито онези лъскави атлазени възглавнички, които така крещящо украсяваха гостната на госпожа Брамуел. Дъските на пода бяха боядисани и лъснати, а пред огнището бе сложено кафяво килимче. Мебелите бяха тъй непретенциозни, че почти не ги забеляза. По средата на масата, приготвена за вечеря, бе поставена плитка бяла чиния, в която като малки водни лилии плуваха набраните от нея цветя. Беше просто и красиво. На перваза имаше дървена кутия за сладкиши, напълнена с пръст, от която вече се подаваха тънки, зелени стръкчета. Над полицата на камината висеше странна картина, която изобразяваше само едно детско червено дървено столче, според него извънредно лошо нарисувано.
Тя вероятно бе забелязала изненадата, с която гледаше картината. Усмихна се весело и заразително:
— Надявам се, не смятате, че това е оригиналът!
Смутен, той не знаеше какво да отговори. Това, че в цялата стая се чувстваше нейната личност, че тя знаеше неща, неразбираеми за него, го обърка. И все пак интересът му към нея бе толкова голям, че забрави неловкостта си, измъкна се от тъпите, банални забележки за времето. Започна да я разпитва за живота й.
Тя отговаряше просто. Била от Йоркшър. Майка й починала, когато била петнайсетгодишна. По това време баща й бил заместник-началник в една от големите каменовъглени мини на „Брамуел и компания“. Единственият й брат Джон учел в същата мина за минен инженер. Пет години по-късно, когато била на деветнайсет години и вече завършвала гимназия, баща й бил назначен за началник в Порт Пит — мина на
