От време на време Андрю беше готов да го заобича заради някой проблясък на срамежлива и стеснителна простота, но точно тогава цялото впечатление се разбиваше от някоя мрачна подигравателна фраза. Оскърбен и объркан, с надежда да получи разяснение, Андрю се обърна веднъж към „Медицински справочник“. Беше издаден преди пет години екземпляр, но съдържаше някои неочаквани данни. В него се казваше, че на доктор Филип Дени са връчени отличията на Кеймбриджския университет и на лондонската болница „Гай“, че е MS4 на Англия, а по онова време е имал практика с почетно назначение като хирург в херцогския град Либъроу.
И тогава, на десети ноември, Дени неочаквано му се обади по телефона.
— Менсън! Бих искал да ви видя. Можете ли да дойдете при мен в три часа? Важно е.
— Добре. Ще дойда.
Андрю отиде на обяд замислен. Докато дъвчеше месото с качамака, той усети върху себе си надменния поглед и хитрите очи на Блодуен Пейдж.
— Кой беше на телефона? Дени, а? Оставете го. От него няма никаква полза.
Той я погледна хладно:
— Напротив, за мен беше от голяма полза.
— Какво искате да кажете, докторе? — както винаги, когато й се противоречеше, Блодуен злобно избухна. — Най-обикновен луд. В повечето случаи не дава лекарства. Когато Мегън Хрис Морган, дето цял живот е трябвало да гълта лекарства, отишла при него, той й казал всеки ден да извървява по две мили в планината и да престане да се тъпче с разни помии. Точно така казал. Тя после дойде при нас, мога да ви кажа, и оттогава Дженкинс й е дал с шишета от най-прекрасното лекарство. О, този долен грубиян! Всички казват, че имал някъде жена. И тя не живее с него. Виждате ли! При това обикновено е пиян. Оставете го, докторе, и помнете, че работите за доктор Пейдж.
Когато отново му хвърлиха в лицето познатата фраза, Андрю изведнъж почувства, че го обзема гняв. Правеше всичко, за да й угоди, но нейните изисквания нямаха край. Поведението й, независимо дали беше мнителност или игривост, изглежда, винаги имаше една и съща цел — да изтиска от него колкото може повече, като даде в замяна колкото може по-малко. Той трябваше да получи първата си месечна заплата преди три дни, но може би поради недоглеждане от нейна страна, това още не бе станало и той се тревожеше и дразнеше. Като я гледаше насреща си, мазна и закръглена, доволна от живота, да съди Дени, Андрю не се стърпя. С внезапна разгорещеност той каза:
— По-лесно щях да си спомням, че работя за доктор Пейдж, ако бях получил месечната си заплата, госпожо Пейдж.
Тя така бързо почервеня, че в него не остана никакво съмнение — нито за миг не бе забравяла. После тя тръсна предизвикателно глава.
— Ще я получите. Представете си, моля ви се!
До края на обеда тя остана намусена, без да го поглежда, като че беше обидената. Но по-късно, когато го повика в гостната, беше любезна, усмихната, весела.
— Ето тук са парите ви, докторе. Седнете и нека бъдем приятели. Докъде ще я докараме, ако всеки тегли към себе си.
Самата тя бе седнала в зеленото плюшено кресло, а в шишкавия й скут лежаха двадесет банкноти по една лира и черното й кожено портмоне. Тя взе парите и започна бавно да ги брои в ръката на Менсън — „Една, две, три, четири!“ С намаляването на купчето броеше все по-бавно, черните й очи проблясваха подкупващо, а когато стигна до осемнайсет, тя млъкна и пусна малка самосъжалителна въздишка.
— Драги, о, драги докторе. Това са много пари в тези тежки времена. Какво ще кажете? Давай и вземай е моят девиз. Да си запазя ли останалите две за късмет?
Цяла минута тя седя, като го гледаше очакващо в лицето, но след като не видя нищо освен една каменна безизразност, с недоволен жест хвърли останалите пари в ръката му и остро каза:
— Тогава гледайте да ги заслужите.
Тя рязко стана и тръгна към вратата. Андрю я спря.
— Момент, госпожо Пейдж — в гласа му се чувстваше нервна решителност. Колкото и да му беше противно, бе решен да не допусне нито тя, нито нейната алчност да вземат връх над него. — Вие ми дадохте само двадесет лири, което означава двеста и четиридесет годишно, а ние определено се уговорихме, че заплатата ми ще бъде двеста и петдесет. Дължите ми още шестнайсет шилинга и осем пенса, госпожо Пейдж.
Тя смъртно пребледня от гняв и разочарование:
— Така! Значи, ще допуснете между нас да застанат парите. Винаги съм чувала, че шотландците са подли! Сега го знам! На̀! Вземете си мръсните шилинги и пенсове.
Тя отброи парите от издутото си портмоне с треперещи пръсти и искрящи очи. След това с последен яростен поглед изхвръкна навън и трясна вратата.
Андрю излезе от къщата, кипящ от гняв. Нейната подигравка го бе засегнала още по-дълбоко, защото знаеше, че е неоснователна. Не можеше ли тя да разбере, че не ставаше въпрос за нищожната парична сума, а за целия принцип на справедливост? Освен това, като оставим настрана високопарния морал, в него имаше една вродена черта — северняшката непоколебимост никога, докато си жив, да не позволиш да те правят на глупак.
Едва когато стигна пощата, купи плик за препоръчано писмо и изпрати двадесетте лири на Фондацията Глен — дребните задържа за харчене, — той се почувства по-добре. От стълбите на пощата видя, че приближава доктор Брамуел и лицето му светна още повече.
Брамуел вървеше бавно и величествено натискаше паважа с големите си стъпала, оръфаната му черна фигура бе изправена, дългата му бяла коса падаше върху мръсната яка, а очите му бяха вперени в книгата, която държеше с протегната ръка пред себе си. Когато стигна до Андрю, когото бе видял от половината улица, той направи театрален жест на изненада.
— О! Менсън, момчето ми! Така се бях увлякъл, за малко да не ви видя!
Андрю се усмихна. Той вече се беше сприятелил с доктор Брамуел, който за разлика от Луис, другия лекар „от списъка“, го беше приел сърдечно. Практиката на доктор Брамуел не беше голяма и той не можеше да си позволи лукса да има помощник, но имаше величествен маниер и жестове, достойни за някой лечител.
Той затвори книгата, като добросъвестно отбеляза с мръсния си показалец докъде е стигнал, след това пъхна свободната си ръка зад ревера на избелялото си палто. Беше тъй оперетен, че не изглеждаше истински. Но факт — именно той стоеше на главната улица на Бленли. Нищо чудно, че Дени го бе нарекъл „Сребърният крал“.
— Е, как е, мойто момче? Харесва ли ви Бленли? Както ви казах, когато посетихте моята скъпа съпруга и мен в „Убежището“, тук не е така лошо, както може да се стори на пръв поглед. Ние имаме свои таланти, своя култура. Моята скъпа съпруга и аз правим всичко по силите си да ги укрепим. Носим факела, Менсън, носим го дори и в пустошта. Трябва да ни дойдете някоя вечер на гости. Пеете ли?
Андрю имаше ужасното чувство, че трябва да се изсмее.
Брамуел продължаваше екзалтирано:
— Ние, разбира се, всички чухме за вашата борба против коремния тиф. Бленли се гордее с вас, мойто момче! Мога само да съжалявам, че шансът не се падна на мен. Ако има нещо изключително, в което мога да ви бъда полезен, потърсете ме!
Чувство на угризение — кой беше той, та да се забавлява със стария човек — накара Андрю да каже:
— Всъщност, доктор Брамуел, имам един наистина интересен вторичен медиастинитис5 у един от моите пациенти. Много необичайно. Може би ще ви е интересно да го видим заедно, ако сте свободен.
— Да? — каза Брамуел с намалял ентусиазъм. — Не бил желал да ви затруднявам.
— То е тук, зад ъгъла — каза Андрю гостоприемно. — Имам половин час до срещата ми с доктор Дени. Ще стигнем за секунда.
Брамуел се поколеба, около една минута бе на път да откаже, после направи плах жест на съгласие. И те отидоха до Глайдър плейс да видят пациента.
Случаят, както бе споменал Менсън, беше необикновено интересен и представляваше рядък случай на
