запазване на тимуса6. Той бе искрено горд, че го е диагностицирал и изпитваше топло чувство на общителност, когато покани Брамуел да сподели радостта на откритието.
Но въпреки гръмките фрази, доктор Брамуел не изглеждаше очарован от възможността. Той последва Андрю в стаята колебливо, дишаше само през носа си и приближи до леглото като същинска дама. Тук той се изправи и отдалеч направи бегъл преглед. Не му се и оставаше. Едва когато излязоха от къщата и той бе вдъхнал дълбоко чист, свеж въздух, при него се върна обичайното му красноречие. Светнал, той каза на Андрю:
— Радвам се, че можах да видя пациента с вас, момчето ми, преди всичко защото според мен лекарят не трябва никога да се плаши от заразяването и на второ място, защото се радвам на възможността да напредна в науката.
Той се ръкува и побърза да си тръгне, като остави Андрю крайно объркан. Панкреасът, мислеше Андрю. Тази профанска грешка на Брамуел не беше просто грешка на езика. Цялото му поведение при пациента показваше пълното му невежество. Той просто не знаеше. Андрю потърка челото си. Как може един квалифициран лекар, в чиито ръце е животът на стотици човешки същества, да не знае разликата между панкреаса и тимуса, когато едната жлеза беше в корема, а другата в гръдната кухина — не, това беше зашеметяващо!
Той вървеше бавно към дома на Дени, давайки си още веднъж сметка как цялата му идеализирана представа за медицинската практика се обръща надолу с главата. Знаеше, че още е новак, недостатъчно подготвен, че е напълно в състояние да направи грешки поради неопитност. Но Брамуел не беше неопитен и поради това нямаше никакво извинение за незнанието си. Несъзнателно мисълта на Андрю се върна към Дени, който никога не се уморяваше да осмива професията, към която принадлежаха. Първоначално Дени го бе раздразнил с тягостното си твърдение, че из цяла Англия има хиляди некадърни лекари, отличаващи се единствено с чистопробната си тъпота и придобитата способност да лъжат пациентите си. Сега започна да се пита дали в думите на Дени няма някаква истина. Той реши да поднови спора този следобед.
Но щом влезе в стаята на Дени, веднага разбра, че не е време за академични дискусии. Филип го посрещна в мрачно мълчание, със скръбен поглед и помръкнало лице.
След това рече:
— Тази сутрин в седем часа умря младият Джоунз. Перфорация! — говореше тихо, със сдържан гняв. — И освен това имам два нови случая на коремен тиф на Истръд роу.
Андрю съчувствено сведе очи, но не знаеше какво да каже.
— Не бъдете толкова доволен — продължи язвително Дени. — Хубаво ви е сега, когато моите пациенти мрат, а вашите оздравяват. Но няма толкова да се радвате, когато този проклет канал протече към вас.
— Не, не! Честна дума, много съжалявам — каза Андрю нервно. — Трябва да направим нещо. Трябва да пишем до Министерството на здравеопазването.
— Можем да пишем и десет писма — отвърна Филип с безпощадно спокойствие. — И след шест месеца ще успеем да ги накараме да пратят някой склерозирал инспектор. Не! Всичко съм премислил, Менсън. Има само един начин да ги накараме да построят нов канал.
— Как?
— Като взривим стария!
За секунда Андрю се почуди дали Дени не е полудял. Но после разбра колко твърдо е неговото намерение. Изгледа го с уплаха. Колкото и да се мъчеше да предложи поне една от многото си непрекъснато нови идеи, сигурен бе, че Дени ще я сравни със земята.
Менсън изломоти:
— Ще има страшни неприятности — ако разберат.
Дени го погледна нагло.
— Можете да не се забърквате с мен, ако желаете.
— О, ще се забъркам — бавно отговори Андрю. — Но един бог знае защо се забърквам.
Целия следобед работи и същевременно горчиво съжаляваше за обещанието, което бе дал. Той бе луд, този Дени, който рано или късно ще го въвлече в сериозни неприятности. Това, което сега предложи, беше ужасно нарушение на закона, което, ако се разкрие, може да ги докара до съд и дори да доведе до свалянето на имената им от Медицинския регистър. Истински ужас го разтърси при мисълта, че прекрасното бъдеще, което се разкриваше така блестящо пред него, ще рухне изведнъж, ще бъде съсипано.
И все пак поради някаква странна и сложна причина, той не можеше да се дръпне назад.
В единадесет вечерта той и Дени тръгнаха, придружени от мелеза Хокинс, към края на Чепъл стрийт. Беше много тъмно и когато завиха зад ъгъла, силен вятър шибаше в лицата им ситни капки дъжд. Дени бе подготвил плана си и избрал часа много внимателно. Последната смяна в мината бе слязла преди един час. Няколко младежи се въртяха около магазина за пържена риба на Стария Томас в горния край на улицата, но, общо взето, тя беше безлюдна.
Двамата мъже и кучето вървяха тихо. В джоба на балтона си Дени носеше шест пръчки динамит, специално откраднат за него тази сутрин от склада за барут при кариерата от сина на хазайката му, Том Сийгър. Андрю носеше шест празни кутии от какао със специално пробити дупки, електрическо фенерче и фитил. Попрегърбен, с вдигната яка на балтона, поглеждайки с едно око тревожно през рамо, с пламнал от противоречиви чувства мозък, Андрю отговаряше по най-краткия възможен начин на немногословните забележки на Дени. Той мрачно се питаше какво би помислил за него приятният правоверен професор Ламплау, ако го видеше замесен в тази дива нощна авантюра.
Веднага след Глайдър плейс те се озоваха до главния люк на канала, ръждясала желязна решетка в разбит бетон, и започнаха работа. Разкапаният капак не бе пипван с години, но след известна борба успяха да го вдигнат. Тогава Андрю светна дискретно в миризливите дълбочини, където по разтрошена каменна настилка като слуз течеше мръсен поток.
— Красиво, нали? — каза рязко Дени. — Погледнете пукнатините между онези камъни.
Не беше произнесена нито дума повече. Най-необяснимо настроението на Андрю се промени, той бе обхванат от щастие и решителност, не по-малка от тази на Дени. От тази гниеща гадост умираха хора, а дребните бюрократи не бяха сторили нищо. Сега не беше време да се сяда на леглото на болните и да се дават шишета лекарство!
Започнаха бързо да боравят с консервените кутии. Във всяка слагаха пръчка динамит. Режеха и прикрепяха фитили с различна дължина. Клечка кибрит блясна в тъмнината и в нейната сурова светлина той видя решителното бледо лице на Дени и собствените си ръце. След това първият фитил изпращя. Една след друга по ленивото течение бяха пуснати заредените кутии от какао, като тези с най-дълъг фитил тръгнаха първи.
Андрю не можеше да вижда ясно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Това може би не беше класическа медицина, но беше най-хубавият момент в целия му живот.
Когато отплува и последната кутия с късия си съскащ фитил, Хокинс си науми да лови един плъх. Последва смразяваща интерлюдия, изпълнена с лая на кучето и страхотната опасност от експлозия току под краката им, докато го гонеха и най-после го хванаха. След това капакът бе бутнат обратно и обезумели, те изтичаха на около трийсет ярда нагоре по улицата.
Едва бяха стигнали ъгъла на Реднър плейс и спряха да се огледат, когато бум! — избухна първата кутия.
— Господи! — ахна ликуващо Андрю. — Дени, ние успяхме!
Той чувстваше другия мъж другар, искаше му се да го хване за ръката, да вика високо.
След това бързо и красиво последваха приглушените експлозии: две, три, четири, пет и накрая величествен взрив, който сигурно е бил чут на четвърт миля надолу по долината.
— Това е! — каза сдържано Дени и като че ли цялата скрита горчивина на живота му прозвуча в тези думи. — Това е краят на една частица от гнилотата!
Той не бе свършил, когато започна суматохата. Отваряха се врати и прозорци, които хвърляха светлина върху тъмните улици. Хората изскачаха от домовете си и само след минута улицата се напълни. Отначало се надигна вик, че експлозията е била в мината. Но това бе бързо отхвърлено — звукът бе дошъл от другата страна на долината. Започнаха спорове, правеха се предположения. Група мъже тръгнаха с фенери да
