Те са между нас

Марио КроненбергТе са между нас

Ден първи

Всичко започна съвсем безобидно. Беше чудесен слънчев следобед в Л.А. Майкъл — 35-годишен компютърен специалист, непиещ, непушещ, влюбен в техниката и общо взето малко срамежлив в отношенията си с хората, и по-специално с жените, се разхождаше в парка. Беше в добро настроение — нещо необичайно за него напоследък, тъй като преди няколко месеца се беше разделил с приятелката си и оттогава беше доста тъжен. Вниманието му привлече младо момиче с дълга тъмнокестенява коса, което седеше на една пейка и работеше с портативния си компютър. Тя беше толкова хубава, че той направи нещо, на което при нормални обстоятества едва ли би се осмелил — спря се пред нея и учтиво попита:

— Ще ви преча ли, ако седна до вас?

Тя повдигна глава към него. Въпросително и с известно учудване към него гледаха най-хубавите синьо- зелени очи които някога беше виждал. Тя махна с ръка към пейката и продължи да чете. Той седна и естествено погледна към екрана на компютъра. Тя четеше някаква медицинска статия и то удивително бързо — не повече от 10 секунди на страница. След няколко минути (през които той мълчаливо и се любуваше с периферното си зрение) компютърът очевидно блокира. Това му даде чудесен повод да прояви способностите си.

— Имате ли нужда от помощ? Аз съм компютърен специалист.

Синьо-зелените очи отново го изгледаха учудено и след това се появи очарователна усмивка:

— Нямам нищо против. Само, моля ви, не променяйте нищо — компютъра е на баща ми.

Имаше странен, но чаровен акцент. Майкъл престартира компютъра. Направи му впечатление, че Windows се зарежда доста по-бавно, отколкото би трябвало за машина от този клас.

— Възможно е да имате вирус. Във всеки случай нещо не е в ред — компютъра работи прекалено бавно.

За трети път го изгледаха учудено:

— Доколкото знам, вирусите нападат само органична материя?

— Това е компютърен вирус — програма, която прави бели. Ако нямате нищо против, мога веднага да проверя дали има вирус — аз живея на пет минути оттук.

— Да, защо не.

Вирус нямаше — но имаше една доста странна програма, които автоматично се зареждаше при старта. Майкъл я копира, за да я разгледа по-късно на спокойствие. Изпиха по един плодов коктейл, поговориха си за зодии и за други дреболии. За голяма изненада на Майкъл — страстен меломан, тя се оказа доста ерудирана в областта на рока. Красавицата бе на 19 и се казваше Моника. Баща и бе канадец, професор по астрономия, а майка и французойка. Бе израстнала в Париж, Рим, Лондон. В момента следваше астрономия — като баща си. Неусетно мина около час и тя реши, че е време да си тръгва. Той естествено изяви желание да я изпрати, но тя каза:

— Благодаря, няма нужда — колата ми е на 5 минути път.

Даде му телефона си, благодари и си тръгна. Майкъл моментално седна пред компютъра и започна да изследва програмата, която беше копирал. След 3 часа разбра, че просто няма шанс. Толкова сложна програма още не бе виждал. Най-лошото бе, че според неговия компютър тази програма нямаше никакъв смисъл. Обади се на Боб — най-добрия програмист, когото познаваше. Той работеше в един сериозен изчислителен център, и имаше на разположение суперкомпютри. Изпрати му програмата по електронната поща и му разказа откъде я е копирал.

Ден втори

На другия ден първата му мисъл бе за Моника. Трябваше да я види. Обади и се и бе приятно изненадан — тя го покани да играят тенис. Той предполагаше, че ще я вземе от тях и ще отидат някъде. Но се оказа, че тя има собствен тенис-корт. Къщата им бе на юг от Санта-Моника, и около нея нямаше други. Сградата бе ултрамодерна, с голям плувен басейн и тенис-корт. Щом влязоха в двора, Майкъл машинално отбеляза, че мобилния му телефон няма сигнал. Явно нещо го екранираше. „Още по-добре“ — каза си — „тъкмо никой няма да ме притеснява“ и го изключи. Той бе доста добър тенисист, но срещу Моника нямаше шанс — първия сет го би на нула, а втория му даде една игра, но явно по милост.

— Ти май играеш по турнири — каза той.

— Бих играла с удоволствие, но… баща ми е против… — лицето й помръкна.

За голяма изненада на Майкъл след тениса Моника се съблече чисто гола и скочи в басейна. Майкъл бе тренирал плуване и веднага забеляза, че Моника плува страхотно — тя пореше водата като торпила. Но това го отбеляза подсъзнателно — той бе просто ослепен от красотата на нейното тяло — то беше просто съвършенно. Тя преплува 4 дължини, спря пред него и въобще без да се задъха, му каза:

— Специална покана ли чакаш — скачай вътре! Предполагам, че можеш да плуваш.

Той не чака втора покана. След къпането тя му подаде хавлия и го заведе в нейната „музикалната стая“. Набра някъкъв код върху един пулт и се изтегна като котка до него в едно полулегло-полуканапе. Светлината в стаята плавно намаля. Отвсякъде се понесе някаква странна мелодия — невероятна смесица от електронна музика с китайски, гръцки и други нeопределими елементи, които за първи път чуваше. Заедно с нея в средата на стаята се появи сияние — страхотен калейдоскоп от цветове и картини. Във въздуха се носеше странна упойваща миризма. В следващия момент усети, че тя е гола и бавно го съблича. Ръцете и бяха хладни и безкрайно нежни. Тялото и ухаеше на рози и на още нещо неопределимо. Любиха се дълго и страстно — не можеха да се наситят един на друг. След няколко часа той имаше чувството, че се рее на седмото небе. Но когато се огледа, разбра, че наистина плува във въздуха на около половин метър от пода, а тя плуваше до него заедно с възглавницата.

— Моника, сънувам ли или наистина се реем във въздуха?

— Не сънуваш. След любовна игра имам нужда от истинска почивка в безтегловност. Затова включих антигравитационния екран на баща ми. Това е негово изобретение — моля те, на никой не разказвай за него!

Тя натисна едно копче на дистанционното управление което държеше и те плавно се спуснаха долу.

— Искаш ли да се разходим малко и да хапнем някъде — предложи Моника.

— Чудесна идея, скъпа.

Хапнаха в едно малко, но ексклузивно ресторанче на брега на Тихия океан. Слънцето залязваше. Сигурно защото бе с нея, той реши, че това е най-красивия залез над океана който е виждал. Разходиха се край морето. Той просто не искаше този ден да свършва. За първи път от близо година усети, че живее пълноценно. Помоли я да остане с него тази нощ, но тя каза:

— С най-голямо удоволствие, Майк, но тази нощ не мога. Трябва да бъда в обсерваторията. Може би утре вечер…

Той я закара до там и се прибра. Въпреки, че беше уморен, беше прекалено възбуден, за да заспи. С изгрева на слънцето се унесе.

Ден трети

Но не можа да спи дълго. Това досадно домашно животно — телефона го събуди. Беше Боб и бе ужасно възбуден.

— Къде ходиш — вчера цял ден те търсих! Веднага идвай тук. Тази програма е нещо фантастично!

След един час Майкъл бе в центъра. С вид на заговорник Боб го заведе в кабинета си, подаде му едни специални очила, спусна щорите и стартира програмата. Щом сложи очилата, Майкъл отначало не можа да повярва на очите си. Нормалното изображение изчезна и вместо него по екрана потекоха странни символи, които от време на време се заменяха от графики и от непонятни картини. На някои от тях се виждаха познати места, но повечето бяха някакви сателити или космически кораби — явно от космоса и приличаха на фантастичен филм.

— Това е нещо като телевизионна програма, Майк — каза Боб — Тя върви денонощно и всеки компютър