Те са между нас

може да я приеме — с помощта на тази програма. Как точно става това, с какви вълни и на какви честоти все още не мога да разбера. Но за да я гледаш трябва да виждаш в инфрачервения спектър. Между другото направих някои проучвания за бащата на Моника. Дон Киршнер — световноизвестен астроном, професор, по националност канадец, роден в Монреал. Говори 12 езика. Преподавал е в почти всички краища на света — Париж, Лондон, Рим, Мадрид, Стокхолм, Токио, Сидней, Буенос Айрес. Преди два месеца са се преселили тук от Ванкувър. Жена му е биохимик. Знаеш ли кое е странното — този човек е невероятно богат и така и не ми стана ясно откъде е получил тези пари. Той има къщи и имения из цял свят, притежава доста фирми и значителни сметки в доста банки. Интересното е също, че няма никакви сведения за родителите му, както и за родителите на жена му. Освен това и двамата нямат никакви роднини — това не ти ли се струва странно! Още нещо — доколкото разбрах, и той и жена му никога от нищо не са боледували. Във всеки случай, колкото и фантастично да изглежда, аз мисля… че Дон Киршнер е извънземен.

Майкъл му разказа за антигравитационния екран. Изведнъж разни незначителни факти изплуваха в съзнанието му — например скоростта с която Моника плуваше — тя беше вероятно над световния рекорд. Беше ли спал с извънземна? Беше ли влюбен в извънземна? Изведнъж му се зави свят и трябваше да седне.

— Знае ли някой друг за тази програма — попита Майкъл.

— Моят колега Стоун. Той вчера ми помогна да я декодирам. Но се разбрахме да пази всичко в абсолютна тайна.

— Сигурен ли си в него, Боб?

— 95 процента.

— Е, да 100 процентова гаранция няма. Къде е той сега?

= Точно това се мъча да разбера. Тази сутрин не дойде на работа, няма го в къщи, а мобифона му е изключен.

— Значи имаме проблем, Боби.

— Какво искаш да кажеш — че се опитва да я продаде на някой ли?

— И това не е изключено. Но много по-опасно е ако се опита да изнуди Дон Киршнер.

— Виж, за това не бях помислил. А е близо до ума — Дон е милиардер. Но да изнудваш извънземен… трябва да си малко луд.

— Какво ще правим? Аз предлагам да изчакаме. Никой не знае, че ние знаем това което знаем. т.е. поне в момента сме в относителна безопасност. Ако разбира се, Стоун не е объркал нещата. А може да съществува и някаква обратна връзка, която да дава информация на „онези“ за компютъра, който е включен в тази „мрежа“. Но това, разбира се, са само хипотези.

— Аз мисля, че е по-добре да отидем веднага във ФБР. Защото ако ни усетят — помисли какъв риск сме ние за „извънземните“!

— Боб, дай ми 24 часа, моля те! Трябва да изясня някои неща.

— Добре, Майкъл, макар, че не го правя с удоволствие. Аз изчезвам оттук. Ще бъда… по-добре да не знаеш къде ще бъда. Можеш да ме намериш по мобифона. Остави и твоя включен.

Майкъл се разходи малко край океана. Прибоя му действуваше успокояващо. В главата му всичко се въртеше. Предния ден бе един от най-щастливите в живота му. Нямаше още ясен план какво ще прави, но едно му беше ясно — независимо каква е Моника, той в никакъв случай не искаше да я загуби. В този момент звънна телефона му — беше тя.

— Здравей! Как спа? Аз цяла нощ работих в обсерваторията. Но ако искаш, ела. Аз съм в къщи.

— Идвам веднага, съкровище!

Нарочно караше бавно и същевременно се опитваше да си събере мислите. Спря колата така, че да може веднага да потегли. Въпреки, че по принцип бе доста смел човек и не се страхуваше почти от нищо, усети неприятно чувство в стомаха, когато натисна бутона на видеофона.

Вратата се отвори почти веднага и Моника скочи в обятията му. Беше с красив червен халат, а в очите и имаше такова желание, че направо му се зави свят. Тя го замъкна в някаква стая с водно легло, което буквално плуваше във въздуха, съблече го и се хвърли като котка върху него. При всеки негов опит да каже нещо устата му бе моментално запушена с целувка или по друг начин. По нищо не личеше, че Моника не е спала цяла нощ — напротив — тя беше по-буйна от предния ден. След кулминацията на любовния ураган той бе толкова омаломощен, че близо 5 минути нямаше сила да каже една дума. Когато дойде на себе си, пред него стоеше огромен поднос със всевъзможни плодове. Изяде една папая, едно манго и малко пъпеш. Искаше да и зададе толкова много въпроси, но трябваше да внимава. Накрая реши, че е по-добре да и разкаже всичко което знае и да я остави сама да му каже, кое е вярно и кое не е. Докато говореше, не забеляза по лицето почти никакви емоции — все едно и разказваше нещо, което тя отдавна знаеше, но тя просто тактично го изслуша без да го прекъсва. През цялото време на лицето и грееше усмивка и тя го гледаше все така влюбено. Когато свърши, той даже се почувства някак си глупаво — като дете, което прави любовно признание на учителката си.

— И какво очакваш да ти кажа? — каза тя с неизменна усмивка — Че съм извънземна? Не съвсем — родена съм тук и генетично съм нещо като хибрид — дано това да не те плаши. В много отношения превъзхождам другите хора, но и аз като теб изпитвам болка, радост, страх, обич, дори може би ревност. Доколкото разбрах от разговорите ми с теб, това, че съществува извънземен разум, въобще не те шокира. Зная, че сигурно искаш да ме попиташ хиляди неща, но в момента може би е по-добре да не го правиш. Това, че си открил тази програма, явно е трябвало рано или късно да се случи. Между другото не си първия и сигурно няма да бъдеш и последния. Благодаря ти, че бе искрен с мен, макар, че аз веднага разбрах какво знаеш — ние имаме телепатични способности. Съжалявам, че имахме толкова малко време. Прости ми…

След тези думи тя докосна ръката му с пръстена си. Той усети леко парване и изведнъж всичко около него избледня. Не загуби напълно съзнание, просто изведнъж го обзе странно спокойствие и мускулите му престанаха да му се подчиняват. Отнякъде се появи подвижно легло. Моника нежно го сложи върху него, погали го и го целуна, след което набра някаква комбинация на пулта на леглото. Отсрещната стена се отвори и леглото влезе в някакъв асансьор, който доста бързо се спусна поне на 20 м дълбочина. Като в полусън успя да различи десетина вани, покрити с прозрачни капаци във които лежаха мъже и жени на различна възраст, с различен цвят на кожата. Последната беше празна — капакът се отвори и един робот манипулатор изненадващо нежно го положи вътре. Последното нещо което видя, бе че от няколко отвора във ваната потекоха разноцветни течности, а последното което усети, бе че му стана ужасно студено — след това загуби съзнание…

,

Информация за текста

© 1997 Марио Кроненберг

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1320)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34