беше посветил на боговете на сърфинга. Когато не караше сърфа си, преминаваше в дзен състояние. Всички, които го познаваха, твърдяха, че е най-добре той да бъде оставен на мира в своето измерение.
— Внимавай — каза Джули. Тя украси коктейла с черешката и ананаса. — Тази грамада е повече мускули, отколкото тлъстини.
— Да, виждам го. Оценявам загрижеността ти.
Сервитьорката му отправи една бърза усмивка.
— Наистина ще ми е неприятно да ти се случи нещо, шефе. Работното ми време тук се съчетава идеално със заетостта ми в хотела.
Като мнозина други ангажирани в туристическия бизнес на Хаваите Джули работеше на две места. Животът на острова имаше своите предимства, но и недостатъци — не беше никак евтин. В петък и събота вечер младата жена идваше в бара, за да помага в най-натоварените часове. Работата й беше на рецепцията на един от малките западнали евтини хотели, които по някакъв начин успяваха да оцелеят в сенките на големите комплекси и високите блокове с луксозни ваканционни апартаменти.
Освен Джули, която работеше два пъти седмично, в „Дъгата“ обикновено наемаха и някой да мие чиниите.
В момента тази длъжност беше свободна. За кой ли път. Миячите идваха и си отиваха толкова редовно, че собствениците на бара — Петра и Уейн Гроувс, вече не си правеха труда да им запомнят имената. Наричаха всеки Бъд и толкова. Предишният беше напуснал миналата вечер. Работата възпрепятствала редовните му ангажименти като дилър на амфетамини.
Вратата към кухнята се отвори широко. Уейн Гроувс, съсобственик на „Дъгата“, се появи с един поднос с чинии, отрупани с пържена храна. Почти всичко, което излизаше от кухнята на „Дъгата“, беше приготвено по този начин.
Уейн спря рязко, а вниманието му се прикова върху мъжа с оранжево — лилавата риза.
Уейн беше слаб и висок, с остри черти и приличаше на търговец на оръжие от старата школа. Очите му бяха леденостудени. Съсобственикът на бара беше на шейсет и пет, но още можеше да види последния ред в таблицата на очните лекари. Всъщност успяваше да прочете и няколко реда по-надолу, но не бяха измислени тестове за хора със свръхразвито зрение.
Уейн беше покрит от главата до петите с татуировки, най-впечатляващата, от които беше червенооката змия, увита около лъсналото му плешиво теме. Главата й беше разположена точно върху челото му, наподобяваща тъмен скъпоценен камък върху зловеща корона.
Уейн беше целенасочен човек. По това време вниманието му беше насочено към поръчките за риба, пържени картофи и хамбургери и измиването на чашите. Но в момента беше отправено в друга посока. Мъжът с оранжево — лилавата риза не подозираше, че се намира в полезрението на човек, който някога си беше изкарвал прехраната като снайперист в една от тайните агенции.
Лутър грабна бастуна, който беше закачен на бара. Време беше да се раздвижи. Най-малко имаха нужда от инцидент в „Дъгата“, който да изисква посещение на полицията. Съседните магазини нямаше да са доволни от подобна визита. По тези места всички предпочитаха да не се набиват на очи. Същото се отнасяше и до редовните посетители на „Дъгата“, повечето от които бяха хора с парапсихични способности и сериозни проблеми, като Лудия Рей.
Лутър излезе иззад бара. Спря за момент до притихналия Уейн.
— Няма проблем — каза той. — Аз ще се оправя.
Съсобственикът примигна и се отърси от завладялото го спокойствие.
— Добре — изръмжа той. Обърна се и пристъпи към една от близките маси.
Вратата на кухнята се отвори отново и освободи вълна от топлина, пропита с мирис на пържено. Петра Гроувс, готвач и съсобственик на ресторанта, се появи на прага. Огледа помещението с учуден поглед, докато триеше ръце в лекьосаната си престилка.
— Усетих, че нещо не е наред. — Детството й бе преминало в Тексас, но забавеният южняшки акцент още личеше във всяка дума, която произнасяше.
Интуицията на Петра, също като тази на Уейн да повали мишена с един-единствен изстрел от далечно разстояние, беше по-силна от естественото. Можеше да се каже, че е паранормална.
И Уейн, и Петра имаха парапсихични способности от средна степен. И двамата се бяха пенсионирали в една и съща безименна служба. Петра бе съгледвач на Уейн, когато той беше работил като снайперист. Заедно сформираха невероятен екип. Освен това бяха партньори в живота.
Петра беше жена със здраво телосложение, към шейсет и две-три годишна. Носеше дългата си посивяла коса на плитка. Силно пожълтяла й шапка стоеше на върха на главата й. На едното й ухо проблясваше златна обеца. Докато Уейн носеше скрит пистолет в кобур, съпругата му беше предпочела голям нож. Държеше го в калъф под дългата си престилка.
— Аз ще се оправя — каза й Лутър.
— Добре — кимна му Петра и влезе обратно в горещата кухня.
Барманът тръгна с бастуна си по оплочения под. Нивото на напрежението в помещението бързо растеше. Тълпата ставаше неспокойна. Съвременната наука беше отхвърлила изучаването на парапсихология. Заради това много хора живееха живота си, като пренебрегваха, потискаха или съзнателно не забелязваха парапсихичната страна на своята природа. Но в подобни ситуации дори някои от тях с обикновена чувствителност започваха да се оглеждат за най-близкия изход много преди да са осъзнали какво точно не е наред. Навалицата в „Дъгата“ беше всичко друго, но не и естествена.
Мъжът с ризата на цветя изглежда не забелязваше Лутър или безпокойството на редовните клиенти. Беше прекалено зает да обсипва Лудия Рей с хапливи реплики.
— Ей, сърфистът — говореше гръмогласно той. — Добре ли си преживяваш, като чукаш туристките? Колко им вземаш, за да зърнат малкия ти сърф?
Рей не му обръщаше внимание. Продължаваше да седи надвесен над бирата си и да дъвче пържените си картофи и риба. Той беше широкоплещест и със загар човек, който е повече в морето, отколкото на брега. Рошавата му кестенява коса бе изсветляла от слънцето. Не можеше да бъде обвиняван мъжът с цветната риза, че си е набелязал погрешна мишена, помисли си Лутър. Рей не изглеждаше обезумял, ако човек не виждаше аурата му.
— Какво има? — попита натрапникът. — Не можеш да отговориш на един въпрос ли? Нали всички разправят колко са дружелюбни местните?
Рей остави бирата си и се опита да се обърне. Лутър напрегна сетивата си, за да види аурата на всеки. Светлото и тъмното бяха наопаки, но не като във фотографски негатив. Когато бе в това състояние на паранормална чувствителност, нещата определено не бяха черни и бели. Оттенъците идваха от различни точки на паранормалния спектър. Те не можеха да се опишат с думи. Енергията пулсираше, проблясваше и искреше около всеки от тях.
Напрежението растеше осезаемо дори за обикновените му сетива, но през паранормалната му чувствителност то вече се бе превърнало в приливна вълна с опасно вихрещи се течения.
Краткият момент на замайване, който винаги съпровождаше преминаването към другата чувствителност, отмина, докато направи няколко крачки. Лутър беше свикнал с чувството за силна обърканост. Той живееше с таланта си още от юношеството.
Първо се концентрира върху Рей. Мъжът с ризата на цветя беше най-отвратителният, но сърфистът беше най-непредвидимият. Надигналата се едва контролирана лудост се проявяваше в неясните оттенъци и хаотични пулсации на аурата му. Най-тревожни бяха нездравите жълто-зелени проблясъци, които се получаваха в непредсказуем ритъм. В момента се сгъстяваха, защото той губеше крехката си връзка с реалността и се насочваше стремглаво към уникалната си параноична вселена.
— Стой далече от мен — каза Рей тихо.
Всеки разумен човек би се отдръпнал незабавно, но Шарената риза се ухили, без да си дава сметка, че е на път да освободи лабилен и непредсказуем дух от бутилката му.
— Не се тревожи, сърфистче. Последното, което искам да направя, е да се приближа прекалено близо до теб. Може да прихвана някоя болест, с която си се сдобил, докато си се грижил за туристките.
Рей се изправи. Мускулестите му плещи изпъваха овехтялата му тениска. Лутър беше на половин метър от него. Той се концентрира върху жълто-зелените искри в аурата на Рей. С невероятна точност — грешките често имаха неприятни последствия — барманът генерира от собствената си аура вълна от потискаща
