Ивлин свирепо изгледа двамата мъже.
— Не им обръщай внимание, скъпа. Чувството за хумор на мъжа е биологически заложено да е различно от това на жената. Мъжете откриват смешното в най-странните неща.
— Какво толкова смешно има тук, Колби? — попита Даяна.
— Нищо, кълна се. — Все пак не можеше да овладее усмивката си.
— Колби, ако не ми кажеш какво забавно намираш в тази история, ще те оставя да измиеш съдовете сам.
Той вдигна ръка в знак на съгласие.
— Добре, добре. Ще се опитам да ти обясня. Когато попита Джил, дали един шериф може да пренебрегне нещо такова като падането на бащата на Еди Спунър във водопада, ти изглеждаше толкова наивна и невинна.
— Е, и?
Колби погледна Джил.
— Ти й кажи. Не желая да й развалям илюзиите.
Джил прочисти гърло.
— Много ти благодаря, Савагар. И се обърна към Даяна.
— Трябва да разбереш, Даяна, че шерифът на провинциален район, като този, е не само представител на закона и следовател, а също така и съдия и съдебни заседатели през голяма част от времето. Нямаше никакви доказателства, че смъртта на Спунър не е нещастен случаи. Затова приключих случая като написах доклад и в него заявих точно това. Районният следовател беше съгласен с мен. Каква полза да се разследва подозрение, когато жертвата е един зъл и пиян глупак със слава на насилник на деца? Понякога човек прибягва до груба справедливост. Ще ти кажа и още нещо. В големия град не е по-различно. Ченгетата са си ченгета навсякъде.
— Разбирам.
Джил широко се усмихна.
— Боже само, да знаеше колко пъти съм затварял очи за деянията на годеника ти, когато беше дете, косите ти щяха да настръхнат. Ако не бях толкова добър и разбиращ човек, можех да…
— Стига, Джил — намеси се Колби. — Тази вечер Даяна научи достатъчно разочароващи факти. Да сменим темата.
— Ти наистина си станал тесногръд с възрастта, Савагар.
— Хората се променят — напомни му тихо Колби. — Хапни си още малко от пържените зеленчуци на Даяна.
— Вкусни са — оживено рече Ивлин.
— Майстор е на това блюдо — обясни Колби, — но след като се оженим, възнамерявам да разширя номенклатурата.
Два часа по-късно семейство Торп се надигнаха неохотно, за да си ходят. Ивлин се забави, за да размени още няколко думи с Даяна, а Колби използва възможността да излезе с Джил навън. Спектър ги последва, прозявайки се широко.
Голямото куче беше поставило предните си лапи на най-горното стъпало на входната площадка и душеше нощния въздух, докато Колби изведе Джил от вратата.
— Що се отнася до номерата, които някой правеше на Даяна — тихо рече Колби.
— Какво? — Джил се облегна на перилото и извади от джоба си цигара.
— Няма съмнение, че бившата приятелка на сина ми е отговорна за последния номер. Но тя се кълне, че няма нищо общо с останалите два случая. Брандън й вярва. А аз самият си задавам няколко въпроса.
— Така ли?
— Мога да си представя, че Робин измисля една шегичка в знак на детска отмъстителност. Тя е млада и импулсивна, а й беше бясна, че Брандън промени решението си да се жени. Но не я виждам като човек, който ще организира преднамерена терористична кампания срещу Даяна. А такива номера имаше и преди да измъкна Даяна от онази къща, която беше наела, за да се премести тук при мен.
— Мислиш, че може би Робин е устроила само една сцена от книгата ти, след като е чула за другите две? — проницателно попита Джил, докато внимателно палеше цигара.
Колби хвана перилото.
— Мисля, че е възможно.
— Кой тогава започна?
— Това е работата, Джил. Може да е всеки от Маргарет Фулбрук или Хари до някой скапаняк, когото преди двадесет години съм победил в надбягванията по Ривър Роуд. Не е нужно много, да се сети човек, че за да си го върне на мен, е по-сигурно да уплаши Даяна. Ако наоколо се мотае някой непрокопсаник, който си мисли, че има сметки да урежда, нека разбере, че тази игра е за двама. Щом го открия, ще му дам урок и никога вече няма да наранява Даяна.
— Не всички в града ти имат зъб от двадесет години, Колби. Като дете ти причини доста неприятности, но ти не си такъв кучи син, за какъвто се мислиш. Всъщност, в деня, когато напусна града, ти се превърна в нещо като местна легенда. А след като започна да пишеш онези ужасяващи романи, хората говореха за теб повече от всякога.
Колби се усмихна.
— Внимавай какво говориш пред Даяна. Трябва да пазя репутацията си. Ако нещата при мен се оправиха, то е заради теб, Джил, и ти го знаеш много добре. Ти знаеше как да ме спасяваш, когато прекрачвах границата. Длъжник съм ти за това.
— Нямаше да мога да го направя, ако нямах материал за работа. Ти винаги ми предлагаше нещо, което си струва. За разлика от Еди Спунър.
— Еди също се оправи. Нали сега работи в града?
— Еди е слабак. Беше слабак и като дете, а когато порасна се развали. В армията се провали, в брака си се провали, проваляше се във всичко, което опитваше.
Колби се намръщи.
— Чух, че бракът му се провалил, но това не е кой знае какво в наше време. А какво е това за армията?
— Беше отзован по-рано. Ти не знаеше ли?
— Не.
— Нещо такова, че психически не бил годен за служба.
— Това едва ли е престъпление — измърмори Колби. — Аз самият също не бях особено ентусиазиран.
— Да назовем нещата с истинските им имена. За Еди да пълни резервоарите с бензин във Фулбрук Корнърс е максимумът, който може да постигне и дълбоко в себе си той е наясно с това. Аз някак го съжалявам.
Колби се взря в нощта и се замисли за примирението, което беше видял в погледа на Еди онзи ден.
— Аз също го съжалявам.
За миг настъпи тишина. Джил продължи да пуши цигарата си. Най-после проговори:
— Ще си отварям очите за онази, твоя работа. Мога да поговоря с Рой Барнс, ако искаш. Той е свестен човек. Като шериф се справя добре.
— Благодаря, Джил.
— Тази жена там вътре много ти харесва, нали? — очите на Джил проблеснаха в тъмнината.
— Да.
— Защо се върна тук след всичките тези години, Колби?
— Защо, по дяволите, всички ми задавате този въпрос?
— Легендите провокират любопитство — сухо отвърна Джил. — Е, какъв е отговорът?
— Не съм сигурен — призна Колби. — Вярваш ли в съдбата, Джил?
— Не.
— Аз също. Но понякога имам странното чувство, че това лято се върнах, за да открия Даяна.
— Изглежда достатъчно основателна причина.
