в малкото, скрито помещение се беше променило. Някакво усещане за спокойствие се беше появило.
Колби стисна ръката й в своята.
— Обичам те — каза той въпреки присъствието на останалите в стаята.
— Упражненията водят до добри резултати — прошепна Даяна.
Епилог
Мъжът стоеше на прага на пещерата. Зад гърба му водните потоци се спускаха с грохот в бездната. Пристъпи напред към вътрешността, привлечен от гласът, който го зовеше.
Пристъпи още няколко метра напред и я видя. Тя го чакаше. Усмихна му се с очи изпълнени с любов. В ръцете си държеше голо бебе. Сърцето му преля от щастие. Знаеше, че от този момент нататък те ще са свободни. Тя бе разкъсала веригите, с които в дръзкия си гняв, той я беше оковал. Сега обаче протегна ръка.
Тя отпусна дланта си в неговата, изпълнена с доверие и обич, изместили страха и гнева. Даден им беше втори шанс и знаеха, че никога няма да го пропилеят. Сега вече те наистина си принадлежаха един на друг.
Принадлежаха си и защото сънуваха като един.
Той я поведе навън от тайната ниша по пътеката, виеща се зад падащата вода към светилната на новия ден.
Вече навън на открито, воинът разгледа по-внимателно бебето в ръцете й и весело се разсмя. Боговете добре се бяха пошегували с него. Бебето, което толкова много бе желал не беше син, а дъщеря.
Взря се в очите на жената до него и видя как смехът му се отразява в тях. Разбра, че изборът му е бил правилен. Беше се заклел да я научи да приема съдбата си на жена, а се оказа, че той има да учи един много по-важен урок. Да се научи да обича.
Колби се събуди и в същия миг разбра, че Даяна също е будна. Потърси ръката й в мрака.
— И ти ли? — едва чуто попита той.
— Да. Но този път беше различно. Имаше някаква завършеност.
— Липсваше напрежение — съгласи се той. — Най-сетне успях да вляза във вътрешната ниша. Исках да кажа, че той влезе в нишата.
— А там вътре чаках аз. Тоест Тя. С бебето. — Даяна се обърна и се сгуши в Колби. — Беше изненадан, че детето е момиче.
— Знам. Това трябва да е някаква шега свиеше. Но бебето му хареса. Почти толкова, колкото харесва и майката. Този път сънувахме един същи сън, нали?
— Така изглежда. Струва ми се, че я освободихме, нали?
— Освободихме и двамата. Той беше не по-малко прикован за пещерата от нея. Свързани бяха. Продължават да бъдат. Но по малко по-различен начин. — Пръстите на Колби се сключиха около ръцете й. — Точно както сме свързани ние с теб.
— Никой няма да повярва какво сме преживели в пещерата, но историята си я бива. Ще се опитаме да го разкажем на Табита, когато порасне.
— Как мислиш, ще продължаваме ли да сънуваме тази пещера, сега, когато проклятието е вдигнато?
Колби я привлече още по-близо до себе си. — Крайно време е да приемеш този факт, скъпа. От тук нататък ще имаме общи сънища, общи мечти.
Информация за текста
© 1988 Джейн Ан Кренц
© 2004 Радостина Михалева, превод от английски
Jayne Ann Krentz
Dreams 2, 1988
Сканиране: solenka
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010
Редакция: maskara, 2010
Издание:
Джейн Ан Кренц. Споделен сън
ИК „Коломбина“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16921]
Последна редакция: 2010-07-18 20:30:00
