правоъгълни, квадратни, високи по метър… или по-малко… Някои са още по-ниски… Обрасли с миди, с някакви образувания… Не мога да се приближа до тях достатъчно близко с подводницата. Господи, защо не разбирам…
Стела замлъкна.
Обади се командорът:
— Добре, ние тук заснехме каквото можахме. Описваш точно. Но от теб не се иска анализ! На Земята ще дадат определения, ти само наблюдавай добре.
Стела мълчеше. Приборът пред Павел показваше движение. Тя навярно търсеше нещо. Какво още?
— Само зидове ли виждаш? — попита Павел.
— Само зидове. Павле, тук трябва да дойдат акванавти! Само зидове… Съществата… женските и малките им просто лежат край тях като риби. На сантиметри над дъното. Те не им служат за нищо, тези зидове. Тук няма вълни, няма движение, за да ги закрилят. А може би някога е имало и зидовете са служили като вълноломи…
Командорът се разсмя.
Павел побърза да заглуши смеха му:
— Продължавай, Стела!
— Защо ми се смее той?
— „Вълноломи“ — изпъшка командорът.
— Продължавай, Стела!
— Добре, Старче. Докато ми се смеете, аз гледам как те кърмят малките си, как играят с тях… Поглеждат към мен, но не се плашат. Чудно ми е как виждат… защото виждат всичко. Това е необяснимо. Поглеждат към мен, но не се плашат. И някои мъжки са… кротки. Искам да кажа, че не всички нападат… а сега вече престанаха изобщо да нападат. Висят във водата като акванавти… като старите акванавти от филмите, застинали за стъпаловидна декомпресия. Някои дори се оттеглят. Една майка с малкото си доплува до илюминатора. Вторачва се в мен, сякаш наднича. Разтваря уста — усмихва ли се? Или се озъбва? Ужасно!… Ужасно, ужасно!…
— Виж какво, Стела — сдържано се обади командорът. — Ако продължаваш да се вълнуваш, ще прекратя спускането ти.
— Да не се вълнувам? — възкликна тя. — Ти ли ми казваш това, Ив?
— Да. Аз.
— Добре, аз просто няма да споделям какво чувствувам. Ще казвам само какво виждам. И пак ще повторя: те поразително приличат на хора. Ето, майката си отива, пуска бебето си и го улавя… Пуска го и го улавя, може би го учи да плува… Подава му камъчета от дъното. Та те си играят!
— Добре, Стела. Сега огледай и за друго — каза Павел.
— Мога ли да сляза в някоя от падините?
— Ако са достатъчно широки.
— Свободно мога да се движа сред тях.
— Слизай.
Настъпи мълчание.
Павел приготви шлема, дихателния си апарат, търсеше из кабината инжекторчето с противокесонна смес. Намери го и прикрепи вендузката му към гърдите си, под костюма. Трябваше да огледа дъното. Това бе по-сериозно, отколкото бе предположил. Окачи шлема, термоинтроскопа.
— Е, слизам и аз — кратко рече Павел.
— Очаквах това — съгласи се командорът. — Оръжието не забравяй.
— Не се безпокой.
— Стела, стигна ли вече?
— Да, Ив… Тук, в падината гъмжи от живот! Падината е просто задръстена от риби… И всичките са огромни… Какво ли няма тук… Подводницата просто ги разбутва, за да мине нататък. Тук няма от онези, от съществата… Не, има! Виждам две… три… да, пет от тях. Ловуват групово! Бият се с нещо като огромен октопод. Ах, как се бият! Свършено е с октопода… Понасят го нагоре… и ядат… Отхапват по малко и се движат. Рибите просто се разбягват панически пред тях! Подлудяват от страх. Те спират, нахвърлят се върху една грамадна риба с глава на булдог и с тънки, дълги плавници като воал. Свършено е и с рибата…
Павел я прекъсна:
— Стела, ти нали разбра, че слизам? Да не се стреснеш, ако ти си озъбя в илюминатора.
— Да не го сметнеш и него за „човекоподобно“ — подхвърли командорът.
— В падините не слизай! — извика Стела.
— Не ме интересува магазинът им за жива риба. А ти се връщай към дъното. И бъди добра да ме пазиш.
— Не искам да ги убиваш!
Павел се засмя.
Той видя силуетите им, после настрои точно прибора и сега вече ги видя ясно, като през тънката бистра водица на планински ручей. Стела бе права. Впечатлението бе поразително за нея, но не и за Павел. Или за Ив. Те бяха видели много, и подводни „хора“, които нямаха поне разума на видрата. Или имаха само толкова. Но досегашните имаха хриле. Сега Павел искаше да види само едно: защо Стела не забеляза хрилете на тези?
Те се въртяха около него по-скоро любопитно, отколкото заканително. Не се и опитваха да го докоснат: въртяха се, зяпаха го. Когато от черната паст на падината се измъкна подводницата, те се раздвижиха, престанаха да го гледат, сякаш за тези няколко минути бяха свикнали с него, той не ги интересуваше.
— Падините се оказаха много по-дълбоки — чу гласа на Стела. — Информацията и за тях не е точна.
— Това е все едно за изпарителя — каза Павел.
Като застана пред илюминатора и разбра, че Стела го вижда, избра си един от „тях“, който се навърташе най-близо и сякаш не бе раздразнен дори от гледката на подводницата. Насочи оръжието, натисна спусъка на едно деление и се изненада: съществото не реагира, а би трябвало да бъде зашеметено. Натисна още две деления. Съществото отпусна ръце, главата му клюмна, голямото му тяло увисна във водата. Павел почака малко, после протегна ръка и го придърпа до себе си. Изненада се: то дишаше, огромният му гръден кош ритмично се свиваше и разширяваше, свиваха се и разширяваха и огромните ноздри. Павел разтвори внимателно огромната уста. Дори през здравите си, гъвкави ръкавици усети необичайната острота на зъбите му. Насочи лъч към устата му, огледа я добре. После огледа и ноздрите: дълбоки „като пещери“… В дъното им видя онова, което търсеше: тънки, нагъсто надиплени хрилни израстъци. От ноздрите навътре ясно се очертаваха каналчета. Павел вече бе забелязал, че „те“ пият морската вода. Навярно там, зад тези каналчета, са солните им жлези. Иначе…
— Не съм виждал нищо по-странно — каза Павел. — Дишат навярно и с бели дробове, имат хриле и — може би солни жлези — всичко, което би им било нужно за обикновено солено море и за това, с неговата вода като физиологичен разтвор. Като че ли живеят в два басейна. Или като че ли самият басейн се е променял или се променя, а те са готови да приемат всяко изменение на условията… Дори излизане на сушата…
— Подготвени за безсмъртие на вида — насмешливо измърмори командорът. Гласът му тук долиташе далечен и гъгнив. — Бозайници, които са готови да станат риби, или риби, които са готови да станат бозайници. Та това се среща толкова често, че…
— Но не и при подобни условия — нетърпеливо и кой знае защо раздразнен го прекъсна Павел. — И най-вече: не с този вид! Стела бе права, когато ги сравняваше…
— Достатъчно. Още малко, и се измъквайте.
Павел отплува към „руините“. Те наистина бяха зидове и това бе второто, което го изненада и го накара отново да обърне поглед към съществата. Зидът бе от дялани камъни, по които личаха следи от сечива — следи от разумен живот, може би от развита някога цивилизация? Само тук-там около зидовете откри нападали камъни, най-вероятно съборени от „строежа“, а не пренесени от сушата. Пък и утайките бяха необичайно малко, сякаш през годините някой старателно бе разчиствал каменистото дъно. Зидът като че ли бе строен под водата много след радиационната катастрофа на планетата. И натрупванията показваха това,
