— Радвам се, че си изпълнил задачата.
И даде заповед за тръгване. След осем корабни месеца щяха да бъдат на Земята.
По-късно, когато бяха сами в командната кабина, Павел го запита тихо:
— Не те ли мъчи мисълта, че даде заповед да унищожим нещо неизвестно?
— Неизвестното е нищо — каза Ив.
Павел безмълвно излезе.
Сега не изпитваше угризения към него, командора и приятеля. Той и Стела го бяха все пак излъгали. Те бяха изключили изпарителя! Той нямаше да заработи никога, при никакви условия, освен ако нова експедиция не прелети с фотонолета до Урановата планета и не го включи за действие. Но те се надяваха да предизвикат още една проучвателна експедиция. Те бяха решили да лъжат — ако потрябва пред комисията още по-безобразно, отколкото Павел бе излъгал командора с краткия си „рапорт“. За осем месеца все щяха да измислят доводите си. Лъжите си. А може би щяха да минат и без тях — ако поемат риска да кажат истината.
— Сега сме истински мошеници — бе измърморил насмешливо Павел, преди да пусне в старт „Пчеличката“. — Вече лъжем не само тия, дето ни дават хляба. Вече се лъжем и помежду си.
— Дано поне лъжем убедително — бе отвърнала с неговия тон Стела.
Пътуването протичаше нормално. Огромното тяло на фотонолета, движено с безумната скорост, предизвикана от анихилацията, се приближаваше сигурно към Земята. На Стела и Павел бе дадена почивка, лекарският преглед мина успокоително, биозащитата им се бе оказала безупречна. Рядко се виждаха — Павел прекарваше времето си в своята кабина, четеше или пускаше по касетовизора филмчето от Земята. И особено една кинокартина: холографния кадър, който сякаш обикаляше от всички страни една безлюдна, упоително зелена поляна, с много цветя, с гъсти треви, с единствено едро, кичесто дърво. Един стар, силен бряст…
Със Стела се срещаха понякога в трапезарията, споглеждаха се мълчаливо и сядаха на различни краища край дългата обща маса. Ив бе в добро настроение, той бе повярвал. Той очакваше похвала от Центъра и само Павел знаеше, че и той като него вече бе зажадувал да остане на Земята, но не сред ливада с дърво, а в някое от креслата на командуването. „А мен — без особена горчивина си мислеше Павел — ще ме изхвърлят като дрипа, когато разберат лъжата, дори да ги убедя. Дори да кажат: правият си ти, а не командорът. Макар че неправотата на един командор никога не се произнася публично. Защото принципът си е принцип…“ Подобна участ очакваше и Стела. Първото й излизане в Големия космос щеше да бъде последно. „Само че тя — погледна я Павел — има поне дъщеря. И някакво тайнствено старче. Има поне при кого да остане на Земята. И може би дори ще се зарадва на наказанието. А аз?“
— Ти поне — пошушна й тихо, когато излизаха от трапезарията — си имаш истинско, умилено от появата ти старче. И още по-истинска дъщеря. Дъщеря приятелка. Зарежи старчето, то не ти трябва. Ела при мен.
Тя само се усмихна.
На осмия ден от връщането, късно през корабната нощ, Стела неочаквано влезе в кабината му. Влезе без да сигнализира, тихо и неусетно. Просто се появи — както бе мечтал Павел. Не влезе, появи се, оказа се до него, пред него, усмихната, като че ли смутена. Той лежеше, както винаги, с цигара и книга в ръка в леглото си и безнадеждно чакаше съня. Свали бързо очилата си за четене — и видя надвесена над него Стела.
— Не крий очилата си, Старче — каза тя и приседна до леглото му. — Поне от мен не ги крий. Покажи си ръката.
— Зарасна всичко — поглади белезите от раните си Павел. Следите от зъбите на съществото розовееха вече само като драскотини на котка. — Скоро съвсем ще зараснат. И ще изчезнат… Предполагам, че дойде да обмислим лъжите си? Само че нас с теб не ни чака нищо весело.
— Какво от това? — усмихна се Стела. — Всъщност дойдох да намаля своите си лъжи с една.
И погали китката му.
— Толкова ли са много?
— Може би си се досетил, Павле — промълви тя и поруменя. — Може би вече си се досетил, че аз съм… жена на Ив. Оженихме се тайно заради онази глупава наредба. Но Ив иска да има всичко: слава, пари, власт и жена, не камериерка до себе си. И дъщеря, която да го посрещне. И да му каже „татко“. Той не може да се лиши от нищо. Не е наивник като теб.
Павел я гледаше изумен. Да се е досетил? След вярата му в Ив? Дори през ум не му е минавало. Та Ив поне на него можеше да се довери. Досега си бяха доверявали всичко, всичко! Биха изпълнили целия кодекс на наказанията, ако споменеха някому всички лудории, които двамата, само двамата, бяха вършили из Космоса. И на Земята. Какъв бе станал той?
— Аз не мога да живея с него — тихо каза Стела. — Вече не мога. Той ме излъга. Може би без да иска, не зная. Но съвсем друг го виждах… А сега… Е, да не говорим за това. Това си е само моя и негова грижа. Аз днес просто се изясних с него. Когато се върнем, ще се разведем. Той пожела само едно…
— Досещам се какво — махна с ръка Павел.
— Жалко, че се досещаш. Това означава, че вече и ти не го обичаш. Той пожела само едно: и развода си да запазим в тайна, както запазихме в тайна и брака си. Ще знаят само, че сме се развели, всеки поотделно, а кой — от кого, това вече като че ли наистина не е от значение за другите. Както не знаеха и кой с кого се е свързал. „Трогателно“, нали?
— Наистина…
— Ето какви неща стават… Това бе негова идея… И сега зная, че е искал да си остане чистичък. Да не се омърси с разкритието, че е нарушил наредбите. Че е лъгал. Че е пътувал с жена си. Че е изложил — каква глупост! — на „риск“ кораба и екипажа… Той иска да остане чистичък! А не разбира, че само иска да изглежда такъв — защото и това му е достатъчно.
Помълча, после очите й блеснаха с нескрита, прозирна като сълза женска лукавост:
— И добре, че никой не се влюби в мен през този полет… Какво ли би станало, ако например ти се бе влюбил в мен и ако аз също…
Павел се засмя:
— Би се потвърдила мъдростта на наредбата. Все пак някак бих се оправил с Ив.
— Сега вече не трябва. И раздори няма да има — плъзна се до него Стела. — Нали аз се оправих с него… — усмихна се тя. — Само с теб как да се оправя?
Павел я привлече до себе си. Книгата му тупна на пода, до очилата, които тя бе свалила от лицето му.
— С мен ще се оправиш още по-лесно — каза той.
Информация за текста
© Георги Крумов
Сканиране: Xesiona, 2009
Редакция: Alegria, 2009
Издание:
Тайнственият триъгълник. Сборник разкази
Издателство „Георги Бакалов“, 1979
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Отговорен редактор: Милан Асадуров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13728]
