— Почакай.
„Може би все пак ще попита?“ — зарадва се той.
— А какъв подарък си ми донесъл? Не мисли, че съм алчна. Просто ти сам каза, интересно ми е…
Не, не можеше да й даде клипера. Просто ръката му не се вдигаше. И той извади от джоба си раковината.
— Ето. Намерих я на един далечен бряг. В нея винаги шуми прибоят.
— Ау, чудна е! И татко има такава, само че по-малка. Използува я вместо пепелник.
— Надявам се, че ти няма да я използуваш като пепелник? — тихо попита Альошка.
— Какво говориш! Да не мислиш, че пуша? Никога не съм опитвала. И когато порасна, няма да пуша, макар да казват, че сега това е модерно.
„Как стана така? — мислеше си Альошка. — Само преди пет минути беше толкова хубаво…“
— Маша…
— Какво?
— Слушай… Знаеш ли какъв бряг има там? С огромни плочи, чак до вълните. По тях пълзят морски раци. И раковините лежат в самата трева. И кули, до самото море…
— Това къде е, в Сочи ли? Тази година непременно ще отидем там, с мама и татко.
— Не, това не е в Сочи… А ти някога чувала ли си как шуми морето в раковина? В тази на баща ти например?
— Исках, но татко не ми даде. Той казва, че в нея просто се отразяват околните шумове, а това за морето са приказки.
„Какво ли разбира баща ти от приказки?“ — помисли си Альошка и каза:
— Аз тръгвам.
— Ще дойдеш ли?
— Ако мога.
— Не, дай ми честна дума, че ще дойдеш.
— Е… честна дума. Ако нищо не се случи.
Той слезе до долната площадка, изчака, докато Маша затвори вратата, изтича пак на пръсти по стълбата и извади от шкафчето клипера.
После тръгна към къщи.
— Боже мой, на какво приличаш! — с тези думи леля Даша го посрещна на прага. — На какво приличаш! С какво толкова си се занимавал на вилата на твоя приятел?
— Играхме. Катерихме се по дърветата. Спахме в плевнята.
— Ще полудея! И при все това не можеш ли да изглеждаш прилично?
— След малко ще изглеждам — обеща Альошка и отиде да се преоблича.
— Ще ти стопля обеда — каза подир него леля Даша.
— Няма нужда. Отивам на рожден ден. Там ще ни черпят с пирожки и торта.
Антон сложи клипера на перваза и извади моряшкото костюмче. Сега вече не се тревожеше дали то е подходящо за ходене на гости. Котвите и синята яка напомняха за вятъра над кулите и блясъка на морето — това беше най-важното.
Костюмът беше измачкан (нали Альошка беше с него, когато се покатери на тополата за Кузя.) Наложи се да включи ютията и да го изглади. После взе от леля Даша жълт конец и здраво заши към ръкава откъснатата котва. Правеше всичко, без да бърза, почти машинално. А мислеше за друго: „Все едно, тя е красива. И добра.“
И още: „Та тя не е виновна. Тя не видя стадиона с говорещите коне, шепнещите треви, парахода със сребърните звезди на комина. Не видя Ветрогорск и облаците над кулите. Не е чувала за Летеца и неговата Антарктида… Тя не познава Пътя!“
Така той за пръв път нарече своето приключение „Пътят“.
… И от този момент в него тихичко зазвуча Гласът на Пътя.
На какво можеше да го оприличи?
Може би на едва чут звън на китара. Някой лекичко подръпва струната, за да си спомни песен. Тъжна песен — нали Пътят е свършил. Но и тревожна. Защо? Нали Пътят е свършил?
Струната все още звъни тихо — и тревогата е малка. И онзи, който вече е чул Гласа на Пътя, все още не знае, че струнният звън може да секне и над хоризонта да засвирят сигнални тръби…
Альошка си навлече панталонките и моряшкото яке. Костюмът още пазеше топлината на ютията и понамирисваше на изгоряло: нали Альошка се беше позамислил, та опърли ръкава.
Извади всичко от джобовете на стария си панталон и го напъха в джобчето на костюма — за да не загази никога така, както тогава пред касата. Премести ножчето, парите, старата носна кърпа. И взе в ръка Зеления билет.
Билетът беше вече поизтъркан, със смачкани и разслоени ъгълчета. Но още бе годен за пътешествие. Още (Альошка погледна будилника), още цели единадесет минути! До четири часа.
И в главата му пламна отчаяна мисъл:
Ако тичат с всички сили, може да успеят преди четири. А параходът непременно ще дойде — стига да не е минал срокът на Билета!
И докато тичат, той ще обясни на Маша всичко: за горите, където под всяко дърво се таи приказка, за града, където на всяка уличка те чакат приключения. За Летеца, който знае пътя към вълшебните страни.
Но ще тича ли Маша с него? Като наяве Альошка чу гласа й:
„Ама не е удобно, Альошка! Имам гости!“
„Голяма работа! И без теб ще изядат тортата!“
„Какво говориш! Нали съм ги поканила, така не бива!“
„Но после ще бъде късно!“
„Все едно, не мога. Утре имам урок по музика и плуване.“
И някъде в съседния апартамент радиото отмери точно време. Четири часа. Будилникът изоставаше с осем минути.
Не му се ходеше на гости. Альошка спря в средата на двора и започна да спори сам със себе си:
„Защо изобщо да ходя на гости? Ще минат и без мен.“
„Но ти даде дума.“
„Да, но казах: ако нищо не се случи?“
„А нещо случило ли се е?“
И веднага почувствува: да. Случило се е.
Макар и не кой знае какво: просто подухна ветрец. Клиперът изду платна, моряшката яка изплющя. Альоша си спомни как завчера сутринта (нима завчера, а не преди цяла година?) той точно така излезе на двора и точно по същия начин подухна ветрец. Тогава този ветрец беше весел и обещаваше Път, макар Альошка още да не разбираше това. А сега…
Сега вятърът зовеше не него, Альошка, а корабчето. Платната се издуха, клиперът се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. И да полети не към дома на Маша, а към вратата на двора — и да изчезне надалеч…
До този момент Альошка още смяташе, че все пак трябва да подари корабчето на Маша. Но сега си помисли: „А къде ще го сложи тя?“
