— Няма какво да се мотаеш тук!
Альошка дори не го погледна.
Пресече полето, излезе на улица „Полярни Капитани“ и забърза към бюрото. Бюрото беше затворено.
Синята табела беше свалена и подпряна на стената. Върху заключената врата имаше тебеширен надпис: „Ремонт“.
Това беше всичко. Какво можеше да направи?
Да се върне вкъщи?
Да отиде на рождения ден на Маша?
Да седне тук и да заплаче?
Альошка се обърна и тръгна обратно.
Мина по заплетените улички, покрай старата църква и излезе на улица „Далечна“.
И всичко беше както преди. Отначало дървените къщички от двете страни на улицата, после самотният дървен тротоар между затревените канавки. Все така цвъртяха скакалци и в канавките цъфтяха глухарчета. Да вървиш и да се радваш. Но Альошка знаеше, че върви без всякакъв смисъл.
Няма да има параход.
А сам той няма да намери пътя до летището, няма да има сили да го извърви. Но вървеше. Защото Гласът на Пътя неспокойно, настойчиво звучеше в него: „А спомняш ли си?… А спомняш ли си?…“
Не оставаше нищо друго, освен да върви и да си спомня. Все пак това беше по-добре, отколкото да седи вкъщи.
Тротоарът свърши, започна пътечката. Тревата зашумоля под краката му. Альошка отново имаше чувството, че плава през зелено море. Отново се поклащаше над него небето с белите облачета.
Пътеката нямаше свършване. Миналия път сякаш бе по-кратка, а сега, вървял повече от час, Альошка все не можеше да стигне реката.
„Какво значи това? — мислеше си той. — Добре, дядото се е пенсионирал, транспортното бюро е затворено, но къде се е дянала реката? Не може да е потънала вдън земя!“
Страшно искаше да стигне до реката. Да открие на брега следите от гребните колела на парахода, да постои на мястото, където спуснаха трапа, да си спомни всичко, което се бе случило. Защото на човек му олеква, когато си спомня за хубави неща. Пък и Альошка все пак се надяваше мъничко. Съвсем, съвсем мъничко, капчица надежда, ако параходът все пак пристигне? В приказките се случват всякакви чудеса.
Вървя още цял час. Градът почти изчезна зад хоризонта. Тревата се полюшваше. И нямаше река.
„Значи няма и да я има“ — разбра Альошка.
И изведнъж му стана толкова зле, толкова обидно, че не издържа. Седна и (право да си кажем) почти заплака. Почти, защото сълзите не потекоха, но закипяха в очите и няколко капчици увиснаха на миглите. Слънцето запали в тях сребристи точици. Альошка сърдито примигна и ги изтръска. Точките угаснаха. Освен една. Една блестяща звездичка, която не искаше да угасне, висеше в яркосиньото небе.
Альошка примигна — отново и отново. Но бялата искрица продължаваше да гори в небето. И ставаше все по-ярка. После се дочу бръмчене. Звукът бе тих, но ясен. Той прониза звъна на тишината, цвъртенето на скакалците и шумоленето на тревата.
Сърцето на Альошка рухна в някаква бездна. Той хукна към тази искра, спря, хукна отново. Сребристата точка растеше, разпери криле като на водно конче.
— Летеца! — с ликуващ шепот каза Альошка. — Приятели, та това е Летеца!
Самолетът растеше пред очите му и летеше право срещу него.
„Добре, че си сложих моряшката риза. С оная, зелената, Летеца нямаше да ме различи в тревата…“
И изведнъж Альошка страшно се изплаши: ами ако Летеца не го познае с тоя изгладен костюм!
Тогава той се хвърли срещу самолета, намери място с по-ниска трева, падна по гръб и разпери ръце във форма на буквата „Т“.
Над лицето му се полюшваха тревни стъбълца, слънчеви лъчи биеха в очите. Но през тревата и през слънцето Альошка виждаше как от височината към него пикира, почти пада, голяма птица с тесни криле — самолетът на малкия летец Антошка Тополков.
Информация за текста
© 1972 Владислав Крапивин
© 1985 Георги Арнаудов Георгиев, превод от руски
Владислав Крапивин
Лётчик для Особых Поручений, 1972
Сканиране: Boman, септември 2009 г.
Разпознаване и редактиране: NomaD, октомври 2009 г.
Издание:
Владислав Крапивин. Летец за Особени Поръчения. Фантастични повести за юноши
Издателство „Отечество“, София, 1985
Рецензент: Петя Караколева
Редактор: Асен Милчев
Художник: Виктор Паунов
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Стефка Бръчкова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13730]
Последна редакция: 2009-10-31 14:27:45
1
Стиховете преведе Димитър Ценов.
2
Форщевен — носова греда на корпуса на кораб, продължение на кила.
3
Клипер — бързоходен четиримачтов кораб с тесен и дълъг корпус от края на XIX век.
4
Бушприт — предна наклонена мачта, продължение на носа на кораба.
5
Щурвал — кормилно колело за завъртане на руля на голям кораб.
6
