— Тези са агресивни и могат да ни подгонят и накажат за бягството.
Едва ли някой от групата повярва на това, но за всеки случай побързаха да се отдалечат от стълбището и да потънат в лабиринта от коридори и изкъртени врати.
6.
Стената го пропусна толкова неочаквано за самия него, че Станимир не успя да се задържи прав, влетя в някакво помещение, залитна напред и се изтърси по очи на земята. За щастие инстинктивно вдигна глава и не се удари сериозно. Подът беше мраморен, гладък и така добре лъснат, че тялото му се плъзна два-три метра, преди да спре.
Шарките на плочата под него бяха необикновено красиви и топли. Прекара длан по нея и изпита вътрешно задоволство. Подобен разкош можеше да съществува само на едно място в Сградата.
Изправи се и тържествено се огледа.
Наоколо цареше строго административно великолепие. Каменни колони опасваха залата. Между тях пейки и мраморни масички, отрупани със списания и цветя, очакваха някой да ги използва.
Звучеше тиха приятна музика.
Точно в средата, непосредствено пред погледа на Станимир, се намираше единствената врата в тази Кръгла зала.
Пристъпи към нея с трепет.
Дали го очакваха?
Встрани от вратата имаше малка масичка от червено абаносово дърво. Върху нея бе поставена отворена голяма тетрадка с твърди корици и прошнуровани и прономеровани листа.
Погледна в нея.
Видя своето име, намиращо се в края на дълга редица.
Очакваха го!
Но нещо го стресна. Видя преди себе си познато име. Вики го бе изпреварила.
От яд захлопна тетрадката. И видя, че на етикета пише:
Без да го е грижа, че ще го чуят и видят и така ще направи лошо впечатление, сграбчи тетрадката, замахна с всички сили и я хвърли към стената, като проследи с втренчен лудешки поглед нейния летеж и последвалия удар в преградата. Изпита вътрешно задоволство от жалния й стон при падането. Довърши деянието си с як ритник. После блъсна полуотворената врата и влетя вътре.
Изненадата го накара да затаи дъх.
Намираше се под открито небе, сред дърветата на грижливо поддържан парк. Зад него вратата хлопна и когато се обърна, не успя да я забележи в ясната далечина. Тук нищо не напомняше за Сградата. Пееха славеи, щурци с природните си цигулки извайваха спокойни мелодии, жужаха пчели и оси. Нейде наблизо ромолеше тих планински поток. През зелените листа на върбите проблесна гладка водна повърхност.
ЕЗЕРОТО НА БЛАЖЕНСТВОТО!
Наистина съществуваше! Без да избира път, Станимир се затича към брега направо през ливадата, отблъсквайки с ръце жилавите клони. Спусна се към малкия пристан и се качи на единствената лодка. Заработи весело с веслата.
Тук беше раят на Земята! Скоро се блъсна в отсрещния бряг. Скочи от лодката, завърза я с въже за една яка халка и се изкачи по стълбите. Алея, покрита с чист речен чакъл, водеше към дървена беседка, над която като добри защитници се извисяваха два огромни дъба.
Вътре в беседката върху разкошно легло се бе изтегнала Вики.
Стресна го не толкова нейната голота, колкото безметежният израз на лицето й.
Изпита дива ревност. Вдигна ръка да я удари.
— Колко хубаво беше — изрече жената, без да обърне внимание на заплахата. — Той е истински мъж. Истински мъж.
Тя се изправи и тръгна към Станимир.
Той се дръпна встрани и тя мина край него, без дори да покаже, че го е забелязала.
Не, не беше така, ръката й бе хванала неговата и нежно го придърпваше. Вървеше до нея и едва сега осъзнаваше колко привлекателно тяло има и от това му стана още по-тъжно и по-тежко.
— Заслужаваше си — продължаваше тя — поне един път през живота си да бъда в рая. Какво внимание и каква наслада. Нежност и страст. Дали ще изживея друг път нещо подобно?
Лицето й помръкна.
Изглежда опиянението я напускаше.
— Почакай тук — заповяда му Вики и се скри в храстите.
Върна се след малко. Облечена в обикновените си дрехи, тя изгуби нежната си привлекателност и се превърна в предишната Вики, само че този път без обичайната усмивка и готовност за шеги и дързости.
— Ти ли си това? — грубо заговори Станимир.
— Знам ли? — отговори тя. — Ревнуваш ли? Нямаш никакво право. Ако ме упрекваш за нещо, по-добре веднага си върви.
Той премълча.
— Отмъщаваш ли ми? — попита след малко.
— Бях извън себе си — призна Вики. — След като те видях с твоята развратна грация в царството на праха, светът за мен се превърна в прах. Онова, в което вярвах, се срути и не ми остана нищо друго, освен да се махна, колкото се може по-далеч от теб. Дори не помня как попаднах във вратата. Той ме посрещна тук, зад това бюро и беше така учтив и благороден, че не успях, а и не исках да му откажа. Не съжалявам и никога няма да съжалявам…
Станимир не можеше да търпи повече. Пристъпи напред. Вики сви ръце пред гърдите си, сякаш така щеше да се защити. Той ги хвана и рязко ги дръпна. Срещна широко отворените й очи и му се прииска да се молят. Но те не трепкаха. Трескаво започна да смъква дрехите й. Тя не каза нито дума.
Облада я върху бюрото.
Когато свърши, тя също така мълчаливо се облече.
— Е, и сега? — запита Вики, след известно време.
— Трябва да се махаме.
Каза го по навик и усети, че се успокоява. Заоглежда се.
Намираха се в скромна канцелария. Оттук директорът управляваше Сградата. На стената зад стола бе закачен портрет на позната личност.
— Къде ли се намира сега?
— Отишъл е някъде.
— Защо ли?
