— Дай ръка — прошепна тя.
Хванати като деца, с една мисъл те прекрачиха през видимата твърд на отвесната стена. Тъмнината ги погълна за миг и ги изхвърли в зрящ полумрак. Сенките се местеха, изкривяваха се от развълнуваните балдахини и създаваха илюзия за призрачната бренност на човешкото битие.
Телата се притискаха едно в друго. Животът е страст и нищо друго не съществува. Миговете на насладата продължиха безкрайно…
Последният стон се отрони от нежните устни и настъпи отрезвяването…
Избликна светлина.
Призрачният приказен свят отстъпи място на овехтялата действителност. Няколкото белезникави прозрачни пердета безсрамно показваха скъсаните си места. През дупките светлината описваше неправилни цилиндри в летящата прах.
— Бр-р-р — зиморничаво се сви Станьо. — Къде се намираме?
— Не знам — отговори Снежа и побърза да навлече блузата си. — Разправяха ми, че между номер 500 и номер 501 се намира стая за техническия персонал, за чистачките, де. Не съм ги виждала скоро и сигурно, отдавна или въобще никога не са влизали тук, ако се съди по прахта, но помещения за тях са предвидени и отделени.
— По някое време чистачките са станали ненужни, но вече не е било възможно да се измени проектът, затова са зазидали стаите в стените.
— При това са ги направили с ограничен достъп.
Станимир веднага запита:
— Била ли си в други стаи?
Снежа се изчерви неволно.
Всъщност отговорът не го интересуваше. След омаята на опиянението разсъдливостта се връщаше в опустошения му мозък. Опита се да преодолее равнодушието и отчаянието. Единственото, което постигна, бе интересът към голото женско тяло. Под невзрачното служебно облекло се оказаха скрити чудесни форми. Съзерцавайки ги, той се опита да свърже поне няколко стройни мисли за отношението си към нея, но освен задоволеното си желание, не откриваше нищо друго. А за Вики дори не се сещаше.
Жената прокара длан по гърдите му, спусна я по корема и продължи надолу до колената. Надигна се, лявата й гръд докосна лекичко устните му, дясната след миг направи същото, оказаха се лице срещу лице и последва дълга целувка.
Възприе ставащото с наслада. Изглежда истинското удоволствие тепърва предстоеше.
— Кажи какво желаеш — зашепна тихо и нежно жената, — и аз ще го направя.
— Трябва да си помисля.
— Не бързай — размърдаха се почти без звук устните й, — насладата е рай, когато идва постепенно.
— Ти какво би искала?
— О-о-о!… — сгуши се Снежа на гърдите му, а косите й се разпиляха. — Толкова много неща…
Прекъсна ги рязък и оглушителен скърцащ звук.
Те скочиха уплашени.
Светлината избликна яростно и стана непоносима.
Някъде наблизо се отвори врата.
Разнесоха се резки и груби мъжки гласове.
— Какво чакате! Ставайте! Взимайте противогазите! Пожар на петия етаж!
Последваха объркани викове и тропот на подковани подметки.
Зави сирена…
Бе сработила някаква радиоуредба. И както гърмеше на прага на човешкото звуково възприятие, рязко прекъсна; може би завинаги.
Отново се чуха гласове. Този път слабо, но явно съвсем близо. Трясна се врата. Някакви метални предмети шумно се изтърколиха на пода. Далечен удар, който нямаше нищо общо с тази шумотевица, разтърси Сградата. От стените се посипа ситен прах. Въздухът веднага стана тежък и непоносим за дишане. Една лампа проблесна силно преди края на живота си и се превърна в стара непотребна вещ.
Женски писък, заглушен от дебелите стени, сякаш изпрати зов за помощ.
— Обличай се бързо! — заповяда Станимир и сам започна да търси дрехите си. Тъкмо навличаше панталоните си, когато стената се разтвори и през отвора нахлуха трима души.
— Добре си уплътнявате времето в приятни забавления — отбеляза ехидно Петър.
4.
Вики ги гледаше изненадана и объркана, а Димитър само намести очилата си.
— Разбрахте ли за пожара? — запита Петър и след като получи утвърдителен отговор, продължи: — Огънят се разпространява чрез електрическата инсталация. Пожарникарите локализираха пожара по площ, но не могат да се справят с изкачването му по етажите нагоре. Ние сме точно в центъра, наистина малко високо — цели четири етажа ни делят от пламъците. След половин час и тук ще загори. Трябва да се махаме веднага.
Групата изкочи като един човек в коридора и се насочи към центъра на Сградата. Вики тичаше и плачеше. Сълзи се търкаляха по лицето й. Тя бягаше с всички сили и искаше да се скрие някъде в лабиринта на стаите. Станимир извика и се затича след девойката.
Възпря я да влезе в една работеща врата — съществуваше опасност да попадне в бушуващия пожар. Тя го блъсна, освободи се и продължи да бяга. Внезапно се обърна, удари го с юмрук по лицето и влетя в най-близкия транслатор.
Вън от себе си, Станимир я последва. Хванеше ли я, щеше да я набие. Но от нея нямаше следа. Провери една по една кабините, като се опитваше да ги издърпа.
И тогава видя една врата по средата между двата реда кабини.
ВРАТАТА КЪМ ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО!
Без да се колебае, влетя в нея…
Такъв късмет се пада веднъж на хиляди опита. Тръгна по витата стълба, водеща отвесно надолу, и се досети, че и Вики бе минала по този път. Би трябвало да чуе стъпките й. Спря се и тишината веднага го омаломощи.
Прииска му се да се върне обратно. Погледът му срещна плътна бяла завеса. Преградна стена. А бе извървял толкова малко. Тръгна с гръб напред. Крачка надолу. Стената също се премести.
Пътят нагоре бе затворен.
Изборът бе сведен до една алтернатива и поради това бе принуден да се подчини. Представи си, че пътят към Езерото може да бъде инверсен. Вики е взела друга посока и е тръгнала нагоре. Дали ще се срещнат край бленувания бряг?
Понякога противоположните пътища много скоро се пресичат.
Разсмя се диво.
Строителите на Сградата бяха оставили на хората вътре правото сами да си избират правилата на играта. А те, изглежда, наблюдаваха отстрани, без да се намесват. Какво ли искаха да постигнат с това?
Затича се по единствения възможен път надолу. Стъпките кухо отекваха между стените. Бялата пелена пред очите му го замая и отне малкото останал му разум. Мисълта изчезна. Личността се стопи…
Роботът от плът и кръв се блъсна в някаква врата. Тя мигновено и без съпротива се отвори и зейна мрачно. Остра болка прониза тялото и съзнанието му се върна.
Човекът изстена и се строполи на пода. Ръцете му потънаха в нещо лепкаво. Удари го мирис на гнило и спарено, на машинно масло и евтин алкохол.
Изправи се на крака и дълго, с нескривано отвращение, се опитваше да изчисти дланите си от гнусната
