Тълпата се дръпна и изненадана замлъкна.
Зад вратата, на която с големи букви пишеше:
проблясваха лампите на най-обикновен коридор.
— Излъгаха ни! — завика някакъв прегракнал глас. — Излъгаха ни! Да ги накажем!
Гласът му потъна в тишината.
Хората надничаха в направения отвор, преминаваха от единия в другия коридор, тихо си разменяха по някоя и друга дума и бързаха да си отидат.
— Да видим сметката на съседната врата.
Притежателят на пискливия глас се оказа висок благообразен мъж с клиновидна брадичка и разкошни мустаци. Приличаше на известна порода декоративни кученца. Наивитетът му поддържаше у него убеждението, че той командва, и от устата му се сипеха резки слова:
— Раз, два, три. Удряй!… Раз, два, три. Удряй!…
Работната врата не издържа бесния натиск и се строполи с гръм и трясък като колос от Великденския остров. Този път станаха къси съединения и резките пламвания заслепиха очите на присъстващите.
— Давай следващата врата!
Сега викаше един от младежите, които държаха гредата.
— Я да се измитаме — предложи другият до него. — Не виждаш ли, че сме останали само двамата.
Те се огледаха, видяха само секретчиците, които мирно седяха настрани, захвърлиха гредата, хукнаха по коридора и бързо изчезнаха.
Дори мъжът с пискливия глас го нямаше.
Малко встрани от полесражението две жени помагаха на леля Маруся да се изнесе на безопасно място. Всъщност, забеляза Димитър, тя съвсем не беше стара, а жена в зряла възраст с прекрасно оформени, привлекателни гърди. Какво ли не правят с красотата неподходящо избраните дрехи. Дали пък не бе съзнателен избор?
Жената силно охкаше. Ръката й беше неестествено изкривена.
— Дай да те видя — предложи Димитър. — Имаш късмет — увери я той след малко, — само е изкълчена. Сега ще трябва да я дръпна и ще те заболи. Стискай зъби.
Той дръпна и леля Маруся веднага изохка силно.
— Намести се. Трябва ми бинт да стегна ставата. Евгения, да имаш нещо подходящо?
— Че откъде — избухна момичето, — всъщност опитай с шала ми. Мисля, че ще свърши работа не по- зле от здрав бинт.
— Е, лельо Маруся — каза доволен Димитър, — остава да те облечем и да довършим празника.
Жената забеляза любопитния поглед на мъжа и неволно прикри гърдите си. Донесохадрехите й, тя ги навлече, но дори под тяхната защита не успя да укрие стройното си тяло.
— Ще пишем ли рапорт? — запита Петър, повече сам себе си, отколкото сътрудника си, когато останаха сами.
— Има ли смисъл?
— Ти защо смяташ така?
— Май експериментът приключи. Хората вече знаят, че няма стаи, че не се работи, че не се почива. Какво повече да правят тук?
— Нали си получават заплатите!
— Да, ама ни плащат за незнание, защо смяташ, че ще ни плащат сега за знание?
— Дявол знае!
Във фоайето имаше нещо като митинг. Разискваше се на висок глас един-единствен въпрос: как да се излезе от Сградата. Мненията бяха крайно противоречиви. Едни предлагаха да слизат надолу, други настояваха първо да се изкачат на покрива и оттам да преценят обстановката. Трети твърдяха: „Добре сме си тук, плащат ни, хранят ни, грижат се за нас, и то прекрасно, защо не изчакаме наблюдателите да вземат решение, а ние да го изпълним.“
Врявата бе неописуема. На места избухваха кратки схватки. Тълпата се залюляваше и по-предвидливите разтърваваха непримиримите.
Внезапен тропот на множество крака привлече вниманието на хората. По стълбите се спускаше стройна колона. Начело, размахал знаме, направено от покривка за маса, с гордо вдигната глава и огнени очи вървеше едър дебел мъж и размахваше свободната си дясна ръка, с която тактуваше скандиранията на следващите го:
— Да вървим навън! Да вървим навън!
— Хайде с нас! Хайде с нас!
— Искаме да работим! Искаме да работим!
Първите редици поддържаха равнението и вървяха в крак с маршова стъпка. Следващите представляваха безредна тълпа, която викаше, скандираше и весело се смееше. Процесията завършваше с група побойници, грабнали по някоя здрава тояга (откъде ли бяха ги намерили?), преметната небрежно през рамо.
Отминаха…
Никой не се присъедини към тях — не бяха от нашите. Оратор се опита да поведе тълпата, но съобщиха, че в стола дават супа по купон 1. Хората не бяха още гладни, но предпочетоха да хапнат, защото съвсем правилно предполагаха, че скоро това трудно ще им се удава.
— Тези са объркали посоката — махна с ръка Петър към стълбището. — Мислят, че слизат, а всъщност се изкачват.
— Ние какво ще правим?
— Предлагам да обядваме. Купони имаме, освен това бай Иван ми е приятел и може да отпусне нещо допълнително. Да си призная, мъчи ме глад. Докато онези празнуваха, ние с теб скитосвахме из потайностите на Сградата.
— Май повече няма да се налага.
— Я виж, нашият „Белязан атом“ с любимата си!
2.
Бурята не успя да ги разтревожи.
Странно успокоение владееше душата на Станимир. Като нещо неестествено край него преминаваха картина подир картина и не бяха в състояние да разпалят нищо друго освен най-нормално любопитство. Попитаха тук, попитаха там и събитията им се изясниха. Спогледаха се, зашепнаха си и, водени от общия порив, се отправиха към столовата.
Изведнъж Станимир весело се разсмя.
— Спомням си — заразправя той на Вики — как веднъж нашият старшина ни събра, строи и започна да се разхожда важно пред нас. Предстоеше ни да заминем за друго поделение. Заразмахва някакво листче. „Знаете ли — запита ни той с въодушевен глас — какво е това?“ Ние мълчахме, както се полага в армията. „Това е предписание за котлова храна. Без него сте загубени. Трябва да го пазите по-добре от зеницата на окото си.“ Отново се заразхожда пред строя. „Момчета, може да загубите калашника си. Ще намеря начин
