— Ще се постарая да изпълня препоръката.
Невзрачният се усмихна и тази усмивка, за пръв път откакто се познаваха, изведнъж го разкраси. Оказа се, че този човек не е чак толкова безизразен. Вътре в него се усещаше някакъв живец.
— Какво ще кажеш да ти покажа едно място?
Звучеше като покана, на която можеше да има само един отговор. Станьо се съгласи. Мястото се оказа доста близо. Преминаха през стената и се озоваха в малък уютен бюфет.
На двете масички, покрити със снежнно бели покривки, нечия грижовна и опитна ръка бе поставила ваза с цветя, подредени по най-строгите закони на икебаната. Станимир гледаше като замаян привлекателните етикети на различните продукти, наредени по лавиците.
— Мишо, както се уговорихме!
Невзрачният се отпусна привично на стола и започна да обяснява:
— Тук има всичко. За това място знаят много малко хора и още по-малко имат достъп. Изключително е удобно за поверителни разговори. Само различните видове уиски, при това поднасяни незабавно, са тридесет и седем, и то от най-реномираните марки, а още толкова могат да се изпишат допълнително. Погледни шоколадите. Безброй са. Сега Мишо ще поднесе специалитета на заведението, най-безхитростния на света: чиния с по едно парченце от всеки вид салам. И с пухкавите хлебчета — едва ли си ял нещо по- вкусно досега. Салатата е с домати от Австралия, без никакви следи от нитрати и радиация. Залята е с чист зехтин от Испания.
Той вдигна чашата и дълго се любува на прозрачната течност.
— Наздраве!
Двамата се чукнаха. Звънна чист кристал. Топлината забушува в гърлото му, потече към крайниците и се спря в главата.
— Как го намираш?
— Прекрасно!
— Още една чашка?
— С удоволствие.
Разговорът беше приятен и непринуден, докато онзи не попита:
— Случайно ли беше там?
— Съвсем — искрено отговори Станьо. — Прииска ми се, тръгнах. Бях изпднал в някакво неопределено състояние…
— Сам?
— Съвсем сам. Кълна ти се!
— Аха — каза невзрачният, който знаеше истината.
— Така беше — потвърди Станьо, комуто бе известно, че събеседникът му също знае, но отговаряше пред него, както трябва.
— Сигурно е било, както ти казваш — съгласи се невзрачният. — Още една чашка?
— Стига толкова — реши се да откаже Станимир. Вече усещаше слабост в краката си. — Обичам да има по малко, колкото да си усладя душата.
— Какъв си мъж, ако не умееш да пиеш?
— Умерен. Пий, но знай кога да спреш. Така съм се научил.
— Правилно. Ето човек, който ми харесва. Сигурен съм, че ще станем приятели. Ще се радваш ли по- често да използваш този бюфет?
— Иска ли питане!
— Но сигурно си се досетил, че преди да ти дадат, трябва нещичко и ти да дадеш.
— Съгласен съм с това, но какво мога да дам?
— Искреността си. Споделяй с мен чутото и видяното, без да се притесняваш.
— Трябва да си помисля.
— Нима ми нямаш доверие?
— Аз съм стеснителен човек. Предпочитам да си мълча. Не съм свикнал да си разкривам душата. Изобщо не съм приказлив.
— Добре, помисли си.
Невзрачният взе да се нервира.
Той не разбираше, че събеседникът му е от онази порода хора, които външно се съгласяват лесно, покорни са на вид, възползват се с лекота от предоставените им възможности и същевременно са пълни с вътрешни терзания, самолюбие и внезапни пристъпи на упорство…
— Ако се съгласиш, ще ти издействам възможността един път месечно да посещаваш спецбюфета за десетина минути, с добавка… право на гос… тенка. Подаваш си заявката предварително и ще бъдеш обслужен качествено и в срок.
— Много е съблазнително. Нека си помисля.
Другият престана да го убеждава.
— Съгласен съм. Кога ще получа отговор?
— Може би още утре.
Излязоха от бюфета. Станимир благодари за почерпката — била чудесна, и понечи да се сбогува — имал много работа. Тръгна си, когато невзрачният го спря.
— Щях да забравя — започна той и искрено се усмихна, — беше ми поръчано да ти обявя, че имаш вече право на Допуск–2. Сигурно знаеш какви са правата, давани от него. Въпреки това ще ти ги обясня с няколко думи: получаваш свобода и бързина при придвижване из Сградата. Напускайки стаята, ако това не влиза в разрез с по-висша необходимост, можеш да попаднеш в непосредствена близост до желаното място. Настоящият документ означава, че си направил стъпка нагоре в йерархията. Поздравявам те за примерната служба. А сега трябва да влезеш в онази стая и да подпишеш съответните документи.
Станьо изтръпна целият — сега би предпочел да не влиза в никакви врати.
Невзрачният търпеливо чакаше.
— Довиждане — каза Станимир и се реши.
Хвана дръжката и отвори посочената му врата. Прекрачи прага…
Кабинетът на Димитър е изпълнен с тишина. Самият той е възстановил душевното си равновесие, минал е през лекарския кабинет, където мигновено са го освободили от получената рана и сега седи на бюрото си, чете току-що постъпилото донесение и често примигва с късогледите си очи.
„… е създадено чувство за съпротива. На обекта бе намекнато за споразумение и лични изгоди. Същият не отказа и не прие. Запази си правото да помисли. Нивото на нервна възбуда е повдигнато. Вербуването засегна нравствените устои на личността. Резултат: неприязън към официалния ред. Насока: стремеж към активен контакт с неформални организации (засега само предполагаем). Полза: информация от независим и следователно обективен източник…“
Изглежда му бяха дали някакво успокоително. Срещна Петър и той му се стори най-милият човек на света. Не биваше да продължава повече така. Опита се да възбуди вътрешната злост, но не успя. Липсваше подходящ обект. Защо да не бъде „Белязания атом“. Представи си го: добре сложен, привлекателен мъж. Придаде му иронична усмивка, преминаваща в арогантност, и солидна доза наглост. Така, сега бе възможно да възбуди у себе си негодуване от израза му, после от предполагаемите постъпки, които този тип би извършил, докато накрая го намрази, само защото той съществува.
Познаеше добре механизма на омразотворчеството. Задейства го и постигна желаното: онова трескаво състояние на мозъка, което го кара да прескача от събитие на събитие и с лекота да ги комбинира. После далеч по-трудно щеше да се отърси от ненавистта — кой знае защо не бе разработен подобен механизъм, но в крайна сметка лесно можеше да го разреши като не си позволи скорошна среща с обекта на „обичта“.
Защо не избра убийците?
Можеш ли да намразиш някого, чието лице не си виждал?
Спомни си разговора с Петър.
