— Хипнотична забрана, поне така предполагам… или нещо подобно.
— Значи са ни манипулирали? И защо?
— Може би отговорът се намира в края на коридора. Разбирам, че ти няма да преодолееш забраната, а аз не съм в състояние да я премахна. Върни се в лавката и ме чакай.
Момичето сякаш само това чакаше. Извърна се и побягна. Полите на роклята й се мятаха като побеснели… И някак много бързо фигурата й се стопи в далечината.
Интересно защо бяха пропуснали да го хипнотизират? Направи няколко крачки напред и си зададе нов въпрос: какво всъщност го привлича там?
Хипноза! Но с обратен знак.
Опита да се върне и не успя.
Този, който е тръгнал по свой път, трябва да го измине докрай.
Някой го направляваше и, за да открие кой, се налагаше да извърши онова, с което в друго време не би се захванал или би поискал много по-високо заплащане. При такива мисли започваше да се срамува от себе си. Защо толкова често се съгласява да върши неща, които най-малкото са неразбираеми? А ако са незаконни или неморални? Пак ли би ги вършил?
Сега е друго, успокояваше се, докато краката му сами го носеха към края на коридора. А какво му е другото? Непонятното? Неизвестното? Или всичко е някаква игра, зад която се крие…
По дяволите!
Дневна светлина!!!
Прозорците заемаха цялата стена. Слънцето бодро влизаше вътре. Очите го заболяха от толкова много светлина. Затвори ги, задържа така няколко секунди и отново ги отвори. Приближи се. Крачките му се ускориха.
И тогава стана нещо странно.
Прозорците се уголемиха. Таванът политна нагоре, подът се изкриви надолу. Както се беше засилил, поиска да спре и не успя — инерцията не му позволи. Започна да пада. Всичко стана толкова бързо, че дори не изпита страх. Удари се в рамките. Лежеше по очи и виждаше приближаващата се с бясна скорост улица. Той пада!
Стисна очи и уплашен изкрещя.
Зачака със свито сърце, но нищо не се случи.
Предпазливо повдигна клепачи. Улицата беше далеч-далеч долу, толкова далеч, че зрението долавяше само намек за съществуването й. Размърда се. Улицата политна към него. Май беше относително. Или той падаше към нея, или тя се издигаше…
Гледай ти каква била работата.
Очите му управляваха гледката.
Отваряше ги, затваряше ги.
Време е да се измъква.
Странно бе това положение. Гравитацията го притискаше с лице към стъклото. Все едно се намираше в дъното на огромен кладенец — и то с прозрачно дъно.
Вляво видя врата. Вдясно — също. Запълзя на четири крака. Предвидливо гледаше да стъпва само по рамките. Добра се до вратата, отвори я, влезе вътре и преди да потъне в небитието, извади от джоба си табакерата и със злост я хвърли.
Разнесе се звън на счупени стъкла!
В кабинета на Петър Иванов цареше познатата делова атмосфера. Стопанинът се беше вдълбочил в получените рапорти и сведения. Димитър разгръщаше етюдите и от време навреме опипваше нараненото си рамо.
— Може би трябва да се отбиеш при лекаря — предложи отново, за кой ли път вече, Иванов. — Една сериозна инфекция ще те откъсне за дълго от работата. Трябваш ми след ден-два, а не след месец.
— Предпочитам да почакам — опъна се както досега Димитър и леко се намръщи от вътрешна болка. — Дните, които ще ми откраднат, са нищо в сравнение с това, което ще пропусна.
— Всичко ще се оправи.
— Прехвърлили сме лимита за разход на електрическа енергия. От утре се въвежда режим.
— И какво от това?
— Тези, които са проектирали Сградата, не са предполагали, че ще има енергийна криза. Машините, поддържащи съществуването ни, са изчислени за непрекъсната работа.
— Предвидени са резервни източници.
— Ще помогнат за известно време, но после…
— Ще поживеем, ще видим.
— Предпочитам да го изживея, отколкото да ми го разправят.
Съществуваше и друга причина, за която двамата знаеха, но предпочитаха да не споменават. Предизвикваше неприятни мисли у събеседниците.
— Способен ли си да разговаряме по служебни дела?
Димитър затвори книгата и я прибра на мястото й в библиотеката.
— Слушам те! — гласът му както винаги бе равномерен и спокоен, само този, който добре го познаваше, би се досетил, че кипи от възмущение.
— Операция „Белязан атом“ върви добре…
— Нали аз се занимавам с нея?
— Нещата се промениха. Сега аз съм шеф на операцията. Запознай се с последния телекс на Външните… Съжалявам, но си поставен под мое ръководство.
— Подчинавям се на заповедите.
— Както и аз. Та… Основните цели са осъществени. Обектът проникна в неформалната група, с кодово обозначение „А“. С негова помощ установихме достъп до Лимфата или поне до онази нейна част, която все още работи… Справихме се пътьом с един нелегален терорист.
— Установихте ли кой е той?
— Не. Кадрите, предадени ни от обекта, показват, че тази личност е взимала участие в събиранията на неформалите. Наричали са го Сашо. Не е включен в списъка на служителите. Изпратихме данните за външна идентификация. Отговор още нямаме.
— Какъв ужас само! Неизвестен в Сградата!
Не можеше да се разбере сериозно ли го казваше или иронично. Петър предпочете да не размишлява над това и продължи:
— Докладвах на шефа за резултатите. Той ни поздравява за постигнатите успехи и препоръчва да минем на Вариант-Б.
— Този обект е най-щастливият човек в Сградата. Влюбен е, отговарят му с взаимност, движи се по места, недостъпни за други… Защо не ми позволиш да си сменим местата?
— Възприемам напълно сериозно предложението ти и отговарям с твърдо „не“. Причини: външният ти вид не е много подходящ за предизвикване на спонтанни чувства, дори те да са инициирани хипнотично. Освен това ти си достатъчно добре познат сред служителите.
— Стига, де. Лесно ти е да ме обиждаш.
— Изобщо не съм искал това.
— Защо тогава го каза?
— Продължавам. Заемаш се с обекта и подготвяш акцията. Сега той се намира в нервна депресия и е близо до морален срив.
— Добре. А ти?
— Изяснявам случая „Асен“. Директорът го смята за потенциално особено опасен. „Неправилното мислене, цитирам го по памет, е донесло на човечеството повече беди, отколкото болестите и земетресенията взети заедно.“
— Дори когато са прави?
