— Кои бяха тези хора?
— Забрави ги.
— Как така да ги забравя. Та те щяха да ме убият!
— Те са професионалисти. Ако имаха наистина такова намерение, нищо не би ги спряло. Престани да си блъскаш главата.
Сигурно „те“ бяха от специалния отряд.
— Не мога да забравя лицето на убития.
— Нима е имало такъв?
Звучеше като подигравка, но бе произнесено напълно сериозно.
— Трудно ми е да забравя това, което съм видял със собствените си очи.
— Запомни неписаното правило: в Сградата никога не стават такива събития. За тях няма почва и място. Те не са присъщи за нашето общество.
— Благодаря, че ми отвори очите.
— Пази се някой да не ги затвори завинаги.
— Това предупреждение ли е?
— Смятай го за съвет.
Беше се надигнал, готов да избухне и да се бие. Тогава Петър се ухили, стана и тръгна към вратата, но преди това му подаде малко листче.
„Прекарали са подслушвателна уредба. Внимавай какво говориш. В края на работния ден ела край Лимфата, на най-долния етаж. Унищожи веднага бележката.“
Подпис нямаше…
… Появи се образът на Външния шеф. Изглеждаше невероятно уморен.
— Възникнаха известни затруднения с енергията — обяви той. — Налага се от утре да бъдат затворени нечетните стаи. Организирайте уведомяването на колектива. Нека стане негласно. Обяснете им, че това няма нищо общо с организацията на Сградата и е временно и случайно явление. Взимат се незабавни мерки за бързото преодоляване на недостига. Съвпадението с Празника на Сградата е чиста случайност. Постарайте се тържеството да протече така, че хората по-малко да се въртят из стаите.
„Притрябвало им е“ в помисли си нервно Митко.
— Разбрано — отвърна бодро на глас той. — Нарежданията ви ще бъдат изпълнени.
— Отлично, Димитров. Предай на Иванов да закрие случая „Бай Асен“. Оказа се чиста невроза. Дадохме на човека отпуска по болест и го изпратихме на почивка. След санаториума ще се върне обратно на работа свеж и пречистен от неприятни мисли.
— Радвам се за него.
— Понякога подобни проблеми се решават съвсем безболезнено.
Той се изключи.
Последното съобщение възвърна до известна степен самочувствието на Димитър. Примигна няколко пъти, задъвка въображаема дъвка, млясна два-три пъти с устни и накрая взе, че се включи към изчислителния център.
— Мими — заговори на миловидната програмистка, — приключи ли с „Психо–312“?
— Сега вкарвам данните в паметта. Днес обектът ще бъде подложен на инициирана привлекателност при сутрешното идване на работа. Предполага се, че при среща с обект М–6327 ще възникне взаимно влечение с вероятност 85.36%. Предварителна прогноза: симпатията ще прерасне в любов за около двадесет часа. А десет часа по-късно ще бъде осъществен и телесен контакт…
— Ама че термин. Телесен контакт. Няма ли по-красив израз?
— Така е заложено в паметта. Какво съм виновна, че с терминологията се е занимавал някой нравствен идиот. Въпреки че по въпроса може и да се спори. Науката борави със сухи думи, зад които крие собствената си импотентност. Ще имаш ли нещо против утре по време на празника да се срещнем и да поспорим за очевидни неща?
— Дадено — въодушеви се Димитър и започна да съставя планове с не толкова сух характер. Запали се от примамливите перспективи и тогава му хрумна интересна мисъл. Да!? Защо да не постъпи наистина така? Време е най-сетне да стане примерен Служител!
А какво всъщност правят примерните Служители?
Оставят нещата да се движат сами. Нищо не правят, без да са принудени. Досега се беше старал достатъчно. Време е да си вземе почивка. Но трябва да го направи достатъчно ловко, за да изглежда естествено.
КРАЙ!
Нека другите да работят. Той само ще заема длъжността. И животът ще бъде пред него.
Изчака нетърпеливо да наближи краят на работния ден.
Удари звънецът.
Направи си малко удоволствие. Възпротиви се на желанието. Възбудата приличаше на наркотично опиянение. Каква наслада е да се бунтуваш!
Трети звънец.
Време е. Приближи се до вратата и хвана дръжката. Отвори я широко и с доволен вид влезе в нея…
— Откога те чакам — гласът на Петър звучеше ядосано. — Още малко и ще закъснеем.
Здрава ръка го хвана под мишницата и докато се усети, го насочиха към стената.
Двамата влетяха в гнездото.
— Успяхме. — Петър истерично се засмя. — Избягахме от Системата. Сега тя ни брои като излезли на помощните стълби. Там ще прекараме настъпващия ден.
— Развали ми празника!
— Среща ли имаше?
— И още каква, говедо. Мръсник.
— Съжалявам. Удоволствието не беше мое.
— Какво ще правим сега?
Петър се усмихна доволно.
— Забелязах нещо странно. Асансьорът тръгва от този етаж. Сега етажът носи номер двеста и петнадесети. Изкачва се до триста и петнадесетия. Разликата е точно сто етажа. Броячът му започва от едно и… забелязал ли си докъде стига? Не?! Колко странно за теб. Ти си от хората, които не пропускат нищо… На последния етаж, който за Сградата е триста и петнадесети, броячът показва сто и десет. Следователно или има някаква грешка, или в Сградата между тези етажи има още пет, недостъпни с обикновени средства!
— Разбирам те. Смяташ, че те са достъпни през Лимфатичната система, нали? Как ще ги открием?
— Елементарно, Митко. Изкачваме се етаж по етаж.
— Много трудоемко.
— Но сигурно.
— Какво смяташ, че ще открием?
— Езерото на влюбените!
— Ти нима вярваш на тази легенда?
— Името е романтично, останалото е груба проза. Резиденция на висшето началство. Познавам един човек, който е бил допуснат до езерото. Каза ми, че било прекрасно.
— Това ли те привлече?
Петър премълча.
— Питам те не от желание да разбера вътрешните ти подбуди — те могат да бъдатблагородни и не чак толкова благородни, а за да разбера кой всъщност обезпечава акцията?
— Чудиш се как успях да те насоча? Днес ме повишиха. Получих Допуск–6, с една степен над твоя. Сега ми е разрешено да викам нужните ми хора по всяко време на денонощието.
— Каква радостна вест!
