Те се облякоха и през транслатора излязоха в коридора…
Част трета
1.
Трите часа преминаха в движение с асансьора. Изкачваха се един етаж нагоре и слизаха. Поглеждаха през гнездото и се връщаха. Повтаряха отново цикъла. Броячът равномерно, последователно и с учудващо равнодушие прехвърляше цифрите. Прекъсване нямаше.
Скритите етажи така си и останаха недостъпни. Вратата на асансьора не се отваряше за тях. Опитаха всички възможности, които им хрумнаха, но резултатът си остана неизменен. През лимфата нямаше път към Езерото.
Изморени и ядосани се върнаха на първия етаж според брояча на асансьора и се намърдаха в лоното на Системата. Усетиха обичайното облекчение след приобщаването към привичния начин на живот.
— Къде ще пийнем по едно кафе? — запита Димитър. — Ти трябва да черпиш. Нищо не открихме.
— Лавките са заети за празненството.
— Да отидем в спецбарчето.
— Откъсваме се от трудовите маси.
— Предпочитам тишината.
— А-а-а…
Влязоха в спецбарчето през стената. Останаха изненадани. Лавиците бяха празни.
— Какво е станало? Да не е бушувала буря?
Мишо не отговори. Вдигна рамене и се засмя. Гласът му не бе в състояние да предаде вътрешната му обърканост. Днес щеше да преживее, но какво щеше да прави утре?
— Изкупиха всичко — постара се той да бъде кратък и ясен. — Шефовете се изредиха като на реномирана проститутка. Вие сте последните, както всъщност си е присъщо на спецовете.
— Кафе имаш ли?
— Машината е заредена.
— Дай ни две.
— С удоволствие. Но съществува една малка подробност. Няма захар.
— Винаги досега сме го давали интелектуално.
Чашките, поднесени в изящни чинийки, кацнаха на масата. Разнесе се звън на оригинален китайски порцелан. Прозрачни пари разнасяха вдъхновяващ аромат.
Петър взе сребърната лъжичка от подноса и по стар неотменим навик дълго разбърква черното кафе. Вдигна чашката и отпи внимателно. Течността потече в устата му. Горчивият вкус накара да потрепери цялото му тяло, но живителният дъх стигна бързо до мозъка и предизвика изблик на радостна еуфория.
— Митко, днес поработихме добре.
— Така, както е тръгнало, скоро ще ни изгонят — мрачно предсказа Димитър.
— Кой ще посмее да го стори?
Каза тези думи и вдигна отново чашката. Но не успя да отпие в дочу някакви викове и се заслуша.
— Какво става?
— Сигурно някакъв скандал. По какво съдиш?
— Виковете са безредни. Всеки гледа да се изкаже, а никой никого не слуша.
— Усилват се. Тълпата идва насам.
— Какво ще кажеш, да надникнем навън?
— Предпочитам да си пия кафето. Представи си, че ни подгонят да ни бият?
— Хайде, де! Че защо?
— Работата ни е такава. Уж сме секретни, а всички знаят. Случат ли се безредици, ние ще сме отдушникът, върху който тълпата ще стовари разрушителния си гняв.
Мишо изведнъж се разбърза.
— Господа, аз затварям.
Двамата се спогледаха объркано.
— Още малко — съвзе се пръв Петър. — Нека все пак си допием кафето.
— Та вие може и до утре вечер да си го пиете — развика се почти истерично Мишо. — Моля ви, побързайте.
Той започна да обръща столовете на неизползваните маси.
Нямаше как, изпиха кафето по най-бързия начин, прекръстиха се мълчаливо и излязоха в коридора.
Гласовете звучаха някъде наблизо.
— Помощ! — викаше мъж. — Умира! Къде са тези проклети лекари?
— Какво ли става?
— Нека видим.
Затичаха се към гласовете.
В коридора се вълнуваше безформена тълпа. Приближиха и незабелязано се сляха с нея. Петър потърси с очи някой по-спокоен човек, откри една притихнала плаха жена и я попита:
— Какво е станало?
— Маруся откачи — отвърна жената, без да откъсва ужасен и възбуден поглед от средата на тълпата. — Не знам какво й стана. Изглежда си беше пийнала повече, отколкото понася. Превъртя й пружинката. Май и някой я подкокороса. Качи се на масата и почна да вика: „Щом в магазините няма нищо и по нас да няма нищо!“ Мъжете — гадни сте си по природа — зацвилиха от щастие. „Няма да посмееш, лельо Марусьо.“ Така я подкачваха. Тя се хвана и започна да се събличае Ужас! — Личеше, че на тази жена й доставя удоволствие да разправя случката. — Пуснаха музика. Тя затанцува. Сваляше дрешка след дрешка. Ама и тя с кой акъл! Стигна до сюблимния момент. И точно тогава стъпи в една чиния с торта. Подхлъзна се и падна от масата. Удари се зле. Изглежда си е счупила ръката. Видях как мигновено побледня като току-що изгасена вар. Донесохме я тук. Но лекарите ги няма никакви.
Петър дръпна партньора си настрани.
— Сега я вапцахме. Лекарските кабинети като за зла беда са всички по четните номера и днес не работят.
— Леля Маруся не е в първа младост — разправяше гръмогласно рус младеж близо до тях, в но още си я бива. Жалко, че се подхлъзна, щеше да бъде чудесно забавление. Чу ли я какво разправяше по едно време: „Единственият начин да протестираме!“
— Ти смяташ ли, че в знак на протест е правилно да се събличаш? — запита го някакво момиче.
— Възприемам го като нормален начин на протест.
— Хайде да се събличаме! — предложи момичето, което беше доста привлекателно.
— А, не съм казал, че аз…
— Гледай го ти какъв страхливец!
Тълпата се люшна.
— Умира!…
— Да разбием вратата на лекарския кабинет.
Чуха се силни удари. Ритаха с крака. Блъскаха с рамена. Вратата се оказа много по-здрава, отколкото предполагаха.
— Почакайте! — изви се над шума писклив истеричен глас. — Сега ще й видим сметката.
Край Петър и Димитър преминаха двама души, мъкнещи голяма дървена греда. Интересно откъде бяха я намерили? Тълпата се раздвижи и ги пропусна. Те се засилиха и таранът бързо свърши работата си.
Вратата жално изскърца при първия удар, простена при втория и завинаги замлъкна при третия в излетя от пантите и се търколи безпомощно на пода.
