— Удобствата са за предпочитане.
— Кой номер допуск има Върховния?
— Разправят, че е номер двадесет и едно.
— Гледай ти колко високо!
— Е, ние сме и ще си останем дребни пешки, винтчета в многообразието на Системата. Но винтчета със специална резба.
— Предпочитам да се откажа. Помощните стълби ми изглеждат по-привлекателни.
— Ще стигнем и до тях. Нека първо се опитаме да проникнем в езерото през лимфата и ако не успеем, тогава ще излезем на стълбите.
— За какво ти е всичко това?
— Искам да знам — ядно процеди Петър — какво се прави в тази сграда. Искам да знам защо ми прахосват живота. Искам да знам кой си играе с нас. Искам да знам…
— Достатъчно.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Какво друго ми остава. Искам да знам само едно: какво ще ни правят, след като ни убият?
— Песимизмът не е чак толкова хубаво качество, въпреки че понякога помага.
— Разправят за Блуждаещата врата.
— Да я е виждал някой?
— Вторник е!
… Станимир не се учуди, когато се озова на помощните стълби. Учуди го нещо друго — бе изминал само един ден, а мазилката бе започнала да пада. Влажни петна бяха избили по тавана и стените. Миришеше на мухъл и запустяло.
Побърза да се махне.
Някоя не много грижлива ръка бе написала на вратата:
„Не се отваря!
Мини на долния етаж!“
По стълбите го настигнаха мъж и жена.
— … Кафето ще бъде само един вид. В лавката ще дават сандвичи със салам и кашкавал. Сирене няма да има. В стола месото е свършило и още не са докарали. Постният боб няма да стигне за всички. Трябва да бъдем между първите на опашката.
— Ама че работа! Точно за празника ли трябваше…
— Намери ли шоколадови бонбони?
— Не успях. А ти?
Те влетяха във вратата и Станьо не чу отговора. Всъщност какво от това? Би ли могъл с нещо да им помогне? А на себе си? Къде би държал запасите си? Та той си няма свое гнезденце, освен в…
Стройните редици на Служителите изумяваха с правилността си. Станьо изтича на мястото си и застана в строя. Прозвучаха резки команди. Хората застанаха мирно. Началниците се отправиха на тържествен рапорт. Под звуците на химна се вдигна знамето на Сградата. След мощното „ура“ започна трудовият ден.
Точно в девет се откри Тържеството.
— Пир по време на чума — измърмори Стоян.
— Стига си черногледствал! — прекъсна го Киро. — Иди в зала А–11 и си пийни от запасите. Като те удари в главата и светът се завърти, тогава искам да те чуя.
— Станьо, доведи Вики.
Беше Виктор.
— Отговаря ти на името, нали?
— Нали сме адаши.
— Ще я потърся, но не храни надежди, че ще ти обърне някакво внимание.
— Достатъчно е да я гледам. Ако не стане нищо повече, няма да се ядосвам, я.
Станимир тръгна да я търси.
Направлението, носещо сега името „Свръхинтелектуални административни системи“, празнуваше в лавката на тридесет и петия етаж, непосредствено до вътрешните стълбища. Общата маса завиваше край басейна. Натрупаните лакомства подсказваха за минали богатства. Вики бе заобиколена от трима мъже, които й обясняваха нещо важно.
Видяха го, познаха го и го поканиха. Свой човек. Нали е приятел на Вики. Заговори с един посетител на тайната стаичка. Онзи се възхищаваше на висок глас на сутрешната проверка. Особено му бе харесал рапортът на Бориков, шефа на секция „Стабилност и Катастрофи при внезапни Реорганизации“. Човекът притежаваше глас на оперен бас и само прекаленото му самочувствие бе провалило артистичната му кариера. Разправяха, че се обяснил в любов на първата примадона, и то точно пред официалния й любовник, оказал се по нещастно стечение на обстоятелствата и съвместителствата директор на операта.
— Забавляваш ли се? — прекъсна разговора им Вики.
— Теб чакам. Свободна ли си?
— Обещах на приятелите си да бъда тук. Ще останеш ли с нас?
— Щом ти желаеш, оставам.
Подаде чашка, наляха му водка и се чукна с приятелите.
— Къде е Карен? Този с малките мустачки.
— Той не е от нашите. Доколкото знам, работи някъде на тавана. Защо ти е?
— Така. Да си поприказваме.
— Знаеш ли какво се сещам? — сепна се Вики. — Виждала съм го само в тайната стаичка.
— Има ли някакво значение?
— Знам ли?
— Какво ще кажеш, ако те открадна от твоите приятели и отидем да проверим в тайната стаичка. Може още да е там.
— Добре. Почакай ме малко.
Тя се завъртя около приятелите си. Потанцува малко с всеки от тях. Разприказва се шумно. Пийна от чашата си. Станьо излезе от лавката и се отдалечи навътре в коридора. Видя я как напуска забавлението и се насочи към нея.
— Накъде беше? — запита той.
— Направо — замисли се Вики. — Изкачваме се три етажа нагоре и се транслираме през пет коридора.
Там беше пусто и тихо.
Дръпнаха кабината и се запътиха нагоре по стъпалата. В стената нямаше никой. Станимир я хвана за ръцете. Тя се прилепи до него. Дълго не се откъснаха един от друг.
— Умори ли се? — запита го накрая Вики.
— Това е тежка работа.
— Кажи какво искаш и аз ще го направя.
— Трябва да свършваме. Обичам те.
— И аз теб.
Някъде в далечината удари нещо тежко. Стените потрепераха. Чуха се приглушени гласове. Виковете се скупчиха в общ рев.
— Какво ли става? — разтрепера се Вики.
— Да отидем да видим.
