— Истината няма нищо общо с ползата и когато са несъвместими, толкова по-зле за истината!
— И твоето мнение ли е същото?
— Аз съм прагматичен човек. Имам свои стремежи и идеи, но когато няма друг начин да ги осъществя, се съгласявам с властващото мнение. Наричай го безскрупулност, наричай го цинизъм, така си е, прав си, но бих искал ти да ми покажеш друг, различен начин, за нормален живот в това общество. Защо трябва да се караме? Ти нима си по-различен?
Димитър нямаше какво да отговори.
Стана и се приготви да отиде в кабинета си, спря се и каза:
— Когато настанат тежки времена, прелетните птици политат на юг. Такива като нас, гарвани, остават…
7.
… Трошенето продължи да отеква дори след затваряне на вратата. Това бе вик по-скоро на изплашената душа, отколкото физически шум. Представи си как излита, разперил ръце след безброй блестящи на слънцето скъпоценни брилянти от просто стъкло и се устремява надолу. Земята лети срещу него. А ударът се бави, бави.
Можеше ли да се случи?
Отговаряше си с „не“, а телом потръпваше, като си представяше кървавата маса, в която би се превърнал след падане от сто или повече етажи. Прималяването не беше само в краката. Общата слабост го насочи към най-близката пейка — стигна я и се строполи като отсечен дъб: клоните се разпериха, листата полегнаха по земята и немилостиви подметки яростно ги стъпкаха.
Овладяното въображение — начин за душевно равновесие. Тази мисъл изплува сред морето образи- отломъци. Така го учеха в един курс по самоизграждане. Не бягай от това, което те гнети, можеш да не успееш да се откъснеш, променяй детайлите и се наслаждавай на новите картини. Стъпка по стъпка ще се откъснеш от гнета на собствената си душа.
… Зашумоляха листа…
Стресна го втренчен поглед.
Невзрачен мъж с още по-невзрачна физиономия и мрачно лице се приближи до него и, без да пита за позволение, седна на пейката.
— Позна ли ме?
— Да.
— Имам един въпрос към теб. Какво търсеше в края на коридора?
— Забранено ли е?
— Подсказва най-малкото лош тон.
— Извинявайте, не знаех.
— Животът в Сградата е подчинен на няколко неписани правила, необходими за безконфликтното съществуване на обществото. Без дрязги и обиди към прецизно изпълнение на служебните задължения.
— Аз не съм забелязал… — започна Станьо и млъкна.
— Какво не си забелязал?
Невзрачният го визираше с полуотворени сивкави очи.
Напрежението не спомага за лекотата на мисловния процес. Станьо искаше да каже „Аз не съм забелязал някой да работи“. Сети се, че това не е прието да се изразява гласно и доста се затрудни, преди да каже очевидното:
— Как какво? Скандали! Засега по време на кратката ми служба тук, намирам че отношенията са напълно колегиални.
— О! Ако знаеш колко анонимни писма се получават… колко истина и колко скрита злоба има в тях, не би се осмелил да твърдиш гореказаното.
— Всеки гледа от мястото си — дръзко заяви Станьо, — а вижда това, което вълнува съвестта, променя възгледите или ги поддържа, проправя път в живота.
— Кариерата не ме вълнува, достигнал съм онзи таван, който не бих могъл да прекрача, дори да искам. Вълнува ме едно: какво ви отведе в края на коридора?
— Защо се месите в живота на хората?
— Предполагам, че над вас е извършена психоманипулация.
— Да прекратим този разговор.
— Бихме го направили с чиста съвест, но тогава ще се наложи да го продължим на друго място и ти ще бъдеш принуден да отговаряш в не особено приятна обстановка…
Каза го с тон, в който не личеше и капка заплаха, а бе изпълнен със съчувствие.
Горещината, която Станьо изпита, едва ли бе предизвикана от страх. Поразтегна малко яката на ризата, но облекчение изпита, едва след като каза:
— Може да разменим още няколко думи.
— Обичам да работя с отзивчиви хора, особено когото са искрени. Кой беше с теб?
— Сам бях, никой не ме придружаваше.
— Имам сведения, че си се движел с една хубавица на име Виктория.
— Някой ви е заблудил.
„Само не си признавай, спомни си старото правило Станимир, лъжи, извъртай, бяло ли, черно ли, съвсем не е от значение. Важното е да отхвърляш обвиненията. Истината носи само неприятности. Тези хора предпочитат да ги лъжат. Ставайки грешен, ти слизаш под тяхното непорочно равнище и с нищо не смущаваш нравствения им хоризонт. Те обичат хората да са виновни и с присъщата си доброта са склонни да им прощават.“
— Аз имам доверие на собствените си очи.
— Следели сте ме, а?
— О! Просто пътищата ни за известно време съвпаднаха… Виктория ми харесва и неволно вървях след нея и се любувах на изящната й походка.
— И какво от това?
— Срещнахме се, поговорихме, после тя си отиде. Останах сам. Хрумна ми, че мога да се поразходя, и продължих…
— Нещо да си усетил?
— Какво да съм усетил?
— Възпиращо чувство например.
— Не.
— Привличащо чувство?
— Не — предпочете отново да излъже Станьо.
— Значи, отиването ти в края на коридора при прозорците е съвсем, ама съвсем случайно.
Станьо сви безпомощно рамена.
— Аз никога не бих отишъл в края на коридора — обясни невзрачният. — Не че не искам — мен също ме гони любопитството, а по съвсем други причини. Сградата е направена така, че близо до външните стени съществуват гранични гравитационни изкривявания. Сигурно си успял да забележиш това. Те са опасни за хората. Знам за няколко души, които са били изхвърлени извън Сградата. Всички те са намерили смъртта си. Затова бе въведен хипнотичен регулатор. Минавайки средата на коридора човек изпитва желание да се върне. Това чувство става болезнено след определена граница. При теб го няма. Ти не си защитен. Когато те видях да пресичаш границата, исках да ти помогна и да те спра… Съжалявам, не успях да превъзмогна себе си.
— Каква грижа за човека! — хапливо се изпусна Станимир.
— Трябва да си помагаме — сякаш не разбра иронията невзрачният. — Нали сме колеги?
— Благодаря.
— Няма защо, такава ми е службата. Странното при теб е липсата на хипнотичната забрана. Препоръчвам ти да минеш през лекарския кабинет и да поискаш да ти вградят защитата. Така ще се предпазиш от излишни съблазни.
