движение, дори — мисъл. В твоя случай — чрез шахматни ходове… Не бързай да възразяваш! Постави се на мое място. Много е подозрително следното обстоятелство. Бай Асен е напълно нормален до… срещата с теб. Когато излиза от кабинета, се отправя към стола, взима си храната, поставя я на масата, качва се на същата тази маса и започва да държи разобличителна реч.
— Махай се! Махай се!
Изведнъж се усети, че държи револвер в ръката си. Махна предпазителя. Дръпна затвора. И започна да натиска спусъка.
Изстрелите изпълниха пространството и закънтяха болезнено в ушите. Миризмата на пистолетния барут бе по-особена и по-остра.
— Свърши ли с отговора си — запита незасегнатият Петър.
— Имам още един — отвърна ядно Димитър и старателно се прицели с полуслепите си очи.
Рикошетът го удари в рамото.
Захвърли ненужния вече пистолет и с разперени пръсти затисна кървящата рана.
Болката дойде по-късно и парализира съзнанието му.
— Сега ти трябва лекар — установи Петър. — Отивам да го извикам заедно със следствената група.
Излезе.
Димитър зарида.
6.
— Какво беше това? — изплаши се Вики.
— Не знам — отговори Станьо. — Друг път чувала ли си подобни шумове?
— Никога.
— Защо не спират?
— Можем само да гадаем.
— Да излезем ли?
— Трябва. Наближава обед.
— Гладна ли си?
— Много.
Избутаха кабината на мястото й.
— Ела — предложи Вики, — да опитаме още нещо.
Хванати за ръка, двамата влязоха в същата тази кабина и после се отправиха към изхода.
Някакъв солиден господин ги изгледа неодобрително, след което се насочи към избраната кабина.
Двамата влюбени минаха заедно през вратата.
— Успяхме! — зарадва се Вики, — пренася и по двама души.
— Така не претоварваме ли механизма?
— Абе, карай да върви.
— Госпожице Виктория, възползвам се от обстоятелството, че сме заедно и си позволявам удоволствието да ви поканя на обяд.
— Господине, трогната съм от вашата покана.
Столът ги посрещна с обичайната глъчка. Наредиха се на опашката и там веднага научиха за новото събитие — нямаше хляб. Според едни всеки момент щели да го донесат, според други — песимистите, не бивало да се надяват, защото май имало повреда в хлебозавода.
Без да се колебаят, Вики и Станимир взеха ястията и се настаниха на една маса, доста отдалечена от гишетата.
— Знаеш ли — започна Вики, — носи се слух, че някъде в Сградата има голямо езеро.
— Истинско езеро?
— Изкуствено, но изглеждало като истинско. Толкова било голямо, че можело лодка да се кара. По бреговете му растели палми. За плажа били докарали пясък от Приморско, като предварително го пресяли. В него пуснали различни вкусни риби — така Върховния си разнообразявал трапезата. Било красиво като рай. Но много трудно се стигало до него. Запазено само за големи началници.
— Защо разправяш приказки?
— По-старите служители споменават, че имало един начин да се достигне — през Блуждаещата врата. Рядко, много рядко тя се появявала в транслаторите и който имал щастието да влезе в нея, се окъпвал в езерото, след което му заплащали за прослуженото време и му разрешавали да напусне Сградата…
— Чакай, чакай, сега си спомням. Когато се оказах за пръв път в транслатора, забелязах една врата между двете редици от кабини.
— Тя е била. Блуждаещата врата. И не си влязъл в нея?
— Че откъде да знам?
— Все пак си щастливец.
— Може отново да ни се усмихне щастието.
— Заедно?
— Как иначе!
Започнаха да мечтаят…
Заговориха за живота в Сградата, за хората, за живота извън Сградата…
— Знаеш ли за какво мечтая през последните дни? Изглежда скоро няма да изляза извън Сградата. Невъзможно е. Не е разрешено. И съществуват куп други административни забрани. Желая да погледна извън Сградата. Все някъде трябва да има прозорец към света.
— Казват, че в края на коридорите наистина има прозорци, но…
— Какво, но?
— Никога не съм била там и да си призная искрено, дори не съм имала такова желание. Нито пък съм чувала някой да го е изказвал… Странно… Секциите са разположени по средата… Тук съм от година и половина, а не съм влизала в стая с голям номер…
— Какво ще кажеш, ако опитаме?
— Съгласна съм. Веднага ли?
— Веднага. Гълтай десерта и да вървим.
И двамата излапаха тортата си.
Отправиха се към края на коридора. Когато отминаха средата му, хората рязко намаляха и скоро престанаха да ги срещат.
Обгръщаше ги гнетяща тишина.
Понякога се отваряше някоя врата, от нея излизаше човек и веднага се отправяше към средата на Сградата, а минавайки край тях, им хвърляше поглед, в който можеше да се прочете само гневно осъждане.
— Станьо — спря се Вики. — Да се върнем, а? Хвана ме страх. — Тя го хвана за ръката. — Моля те. Недей настоява повече.
— Трябва да отида.
— Защо?
— Не знам, но трябва да отида и да видя какво има там.
Тя го задърпа.
— Да се махаме.
— Хайде, стигнахме толкова далеч, нека направим още пет крачки…
Спряха. Той я уговаряше, тя отказваше. Спориха повече от десетина минути. Тръгнаха, направиха няколко крачки, а тя заплака.
— Не мога — сълзи потекоха от очите й. — Повярвай ми и не ме мъчи повече.
— Разбирам — той я пусна. — У теб има, у мен няма.
— Какво?
