А времето течеше.
Сви се в един ъгъл, извади пистолета, решен да се бори докрай, зареди го и успокоен от неизбежното се постара да разтегли колкото се може повече минутите.
… Подготвен? Срещу мен? За никого не е тайна, че играят редовно шах. Следователно могат да си разменят мисли…
Минаха петнадесет минути. Според онези би трябвало вече да са го опушкали… Двадесет… Какво ли става?… Надеждата, плаха неукрепнала птичка, започна да кръжи около него.
Изведнъж стената срещу него се раздвижи и зейна правилен отвор. Очакваше да се разнесе огнен откос, но последвалата тишина го подкани да предприеме нещо. Скочи и бързо се втурна в разкрилото се помещение.
Качи се веднага в най-близкия асансьор и натисна напосоки етажа. Важното бе да се изгуби някъде из коридорите на Сградата.
Асансьорът спря, той изкочи от него и побърза да се отдалечи.
Коридорчето, някога грижливо измазано, сега прахолясало и с изпопадала от тавана боя, се разделяше на два тунела. Пое по левия — спря го желязна врата. Пое по десния — абсолютно същото. Надзърна в килиите — голи нарове, без никакви покривки.
Разгледа внимателно всички стени.
Никакъв изход.
Освен, разбира се, асансьорът. Застана пред него и установи, че се движи.
Приближи се до неговия етаж и припряно го отмина.
Пак беше принуден да чака.
Осветлението примигна и угасна. Тъмнината бе пълна. Изглежда някой изключи захранването на Лимфатичната система.
… Слаб полъх на въздуха показа, че някой беше влязъл в помещението, но се движеше така тихо и предпазливо, че не се чу дори поскърцване от иначе тъй шумния дъсчен под.
— Добре ли сте? — попита тих учтив глас.
— Никак — призна си чистосърдечно Димитър.
— Аз също — присъедини се към него непознатият. — Предупреждавам ви да не правите резки движения. Стрелям без грешка. Нося очила „Инфра-супер“ и ви виждам прекрасно.
— Какво искате от мен?
— Обърнете се наляво. Крачка напред. Опрете ръце в стената. Вдигнете ги по-нагоре. Стойте мирно. И отговаряйте на въпросите ми. Какво ви доведе тук, господин Димитров?
— В управлението подозират, че Лимфатичната система не е разрушена напълно. Наредено ми е да открия работещата част.
— Кой ви помага?
— Това не мога да ви кажа.
Последва тъп удар. Острата болка почти парализира Митко. Изненадата го накара да извика силно.
— Внимавайте как ще отговаряте. Моето търпение не е безгранично. Времето ми пък е още по-малко. Ще се наложи да бъда жесток, ако не ми помогнете.
— Човекът не е виновен. Той не подозира, че неволно донася в службата.
— Името.
— Вие ще го убиете.
— Името. Не ме подлагайте на изпитание. Името. Знайте, че когато заговоря на „ти“, ще ви застрелям като куче. Името!
— Гаранции.
— Какви гаранции?
— Че ще изляза жив оттук.
— Много са ти големи изискванията, идиот безподобен.
Воден от инстинкта си, Димитър се хвърли на пода. Прозвуча изстрел, втори, трети, автоматен откос и отчаян вик на отиващ си живот. Последният рикошет противно постави точка на погребалната песен.
Светлината трудно си проби път през барутния дим. Разкри се нелепа картина. Димитър, без нито една драскотина по тялото си, пълзеше по пода и търсеше очилата си. В едната си ръка държеше пистолет, на който не бе успял дори да свали предпазителя, с другата, дясната, опипваше прахоляка пред себе си. И сигурно нямаше скоро да намери очилата си, защото по незнайни пътища бяха попаднали в стиснатата длан на убития.
Надупченият от десетина куршума човек лежеше по очи и кръвта му спокойно изтичаше от многобройните дупки и освежаваше с яркия си цвят мизерната обстановка.
Картината се допълваше от четирима непознати, предвидливо скрили лица зад предпазни маски.
— Тоя не трябва да ни вижда — дочу Димитър познат глас.
— О’кей, шефе — отвърнаха му бодро.
„Сега ще стрелят“ — помисли Димитър.
Крак в грубо подкована обувка се вдигна и заедно с мъртвата ръка премаза крехките стъкла на очилата.
— Довиждане, Димитре!
Идеше му да заплаче. Сълзите се смесиха с едрите капки пот и си проправиха път през посипаното с прах лице. Унизен бе от страха, унизен бе от сляпата си безпомощност. Отърва се без драскотина, а това бе най-унизителното. Книжен плъх си беше, книжен си остана. Изхлипа нещо неясно — плач ли бе или стон? — и започна да овладява чувствата си.
Асансьорът отново спря на етажа. Изщракването на вратата и резките стъпки на един мъж, който изобщо не се криеше, го накараха да извърне глава. Видя една размазана фигура.
— Как успя да го направиш, Митко? — прозвуча познат до болка глас.
— Пешо! — зарадва се искрено Димитър. — Ти ли си това?
— Няма кой друг да говори с моя глас. Виждаш ли ме?
— Като неясно продълговато тяло.
— Ти ли го уби?
— Много лошо мислиш за мен. — И храбро излъга. — Исках да го пленя, но приятелите му го убиха, за да не ги издаде.
— Щом се шегуваш, значи вече си добре.
— Бих се радвал, ако бях на твоето място.
— Колко зъл си станал.
— По-лошо — отчаян. Ти как се озова тук?
Високият елегантен мъж не смяташе да отговори на този толкова естествен въпрос. Разглеждаше безизразно, с познатия си маниер на духовно превъзходство, картината на полесражението и с математическа точност запечатваше в паметта си всяка подробност. Особено внимателно се спря на лицето на Димитър.
— Добре ли си?
— Добре съм, но скоро ще се оправя.
— Малко ми е трудно да започна, сигурно ще го възприемеш неправилно, но за съжаление съм принуден да го направя. В разследването, което водя, се появи обстоятелство, налагащо известно изясняване. Трябва да ти задам няколко въпроса. Потърсих те по Системата и тя отговори, че си тук. Нямаше друг начин да те повикам, освен лично да дойда. Ще те помоля да бъдеш искрен… Разкажи ми за последната си среща с бай Асен.
— Ти?!?
— Необходимо е, Митко.
— Аз… Ами седнахме да играем шах. И нищо повече.
— Нещо особено в неговото поведение?
— Държеше се съвсем нормално, като всеки друг път. Защо ти е това? Ти също беше в стаята и много добре го знаеш.
— Въздействието върху душата на другия не става само с думи, може да се извърши и с поглед,
