Остави се да го води интуицията. Вярваше не толкова в нейната сила, колкото на обстоятелството, че беше напълно неосведомен; следователно най-прогностичен. И, както обикновено постъпваше в подобни случаи, насочи се към най-близката врата. Влезе и веднага се озова пред кабинета си.
На масата намери едно донесение.
Вдигна листчето и го поднесе близо до очилата си. Така бе свикнал отдавна, така постъпваше и до ден- днешен. Уж вдълбочен в текста, а всъщност прикриваше лицето си, да не би случайно да издаде с някаква мимика чувствата си. „Примитивно“, обичаше да казва мислено, но често помагаше.
Извади книгата за входящи материали и старателно описа документа, даде му съответния номер, след което го постави в папката с надпис „Белязан атом“.
Според отдавна установения и канонизиран до последния детайл сутрешен ритуал, започна да си прави кафе. Погледнати отстрани, движенията му бяха най-обикновени, може би само овладени до автоматизъм, но ако някой би успял да проникне в душата му, с учудване би разбрал, че това е време на медитация, размисъл без мисли, само с емоции, подредени в умерена гама на доброволен песимизъм.
Горещата течност бе ливната в чашата.
Време бе за следващото удоволствие.
В предишните години, още в онези добри времена, когато не бе имал неблагоразумието да постъпи на работа в Сградата, седеше зад бюро и заедно със събуждането на мозъка си приемаше поредната порция писани на хартия новини.
Сега, лишен от щастието да разлиства шумолящите вестници, бе принуден и отдавна привикнал да ги замества със съзерцанието на почти непрестанно мълчащия телефон. След като изми чашката и прибра употребяваната апаратура за варене, се замисли какво да прави по-нататък. Размести няколко папки по бюрото, отвори вратичката вдясно и се зарови в хаоса, докато не измъкна от планината хартия лъскаво списание с блестяща външност. Заразглежда съсредоточено голите женски тела и вместо желание, потенциално лесно осъществимо, започна да разсъждава за служебни проблеми.
Всъщност обичаше този начин на живот. Сградата, с необичайната си организация и стриктното изтласкване на бита от съзнанието, му допадаше с простотата на взаимните отношения и подредеността на битието. Някога бе имал жена и деца — момче и момиче. Сещаше се за тях, изпращаше им полагащата се част от заплатата, по някой друг подарък и дори писма, но за него те бяха нещо далечно, неосезаемо и отдавна превърнало се в спомен. Външният свят не го привличаше с абсолютно нищо.
Последните събития подсказваха не много ясно, едва загатнато, че механизмът е започнал да скърца, поддържането на реда се удава все по-трудно и по-трудно, хората са изнервени и готови на всичко, а невъплътеното бъдеще се приближава с бързината на експресен влак, който наваксва допуснато закъснение.
Прецизният шахматен мозък бе разгледал разнообразни варианти и с безпощадна откровеност бе преценил вероятния им ход и завършек.
Само едно не можеше да прецени — какво всъщност желае той самият!
Реши, както винаги досега, събитията да го влачат. Няма да се противи, но няма и да помага.
Какво ли пък толкова го засягаше? Въпросът бе да се измъкне невредим, ако всичко започне окончателно да се руши.
Всъщност, даваше си сметка, че съвсем не е трудно да бъдеш отрицателен пророк. По-трудно е да убедиш околните в правотата си, особено когато нещата засега стоят солидно на местата си, но той дори не би се опитал да спори — знаеше за директивния оптимизъм, присъщ на Системата, и последиците за самия него, ако…
Съществуваха две опорни точки в приблизителното разположение на „Лимфатичната система“, в която вследствие на служебно усърдие или обикновено човешко любопитство би могъл да проникне…
Информационната система избълва новините.
Сега бе удобният момент. Прибра папките и по стар навик ги заключи, след което провери внимателно дали не е пропуснал някоя ключалка. Навлече сакото си, притисна до носа си силните очила и тръгна да излиза от стаята…
До вратата спря с ръка, почти поставена на дръжката. Постоя така миг-два, премигна няколко пъти с очилатите си очи, върна се и решително отвори желязната каса. На дъното в картонена кутия лежеше недокосван от години пистолет. Взе го, провери дали е зареден и след кратко колебание го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Прибави и две резервни пачки с патрони. Така бе по-сигурно.
Надяваше се, че няма да се стигне до стрелба. Съзнаваше, че без очила е направо безпомощен.
Тръгна из Сградата.
Порази го невероятната тишина. Никъде не се мяркаше жив човек. Празните коридори навяваха страх.
Бай Асен…
Тук трябва да е! Те бяха изчезнали в този коридор, на това място. Посока на движение 1499. Най- вероятно входът беше от дясната страна.
… Играеха заедно шах…
Долепи се до стената и бавно продължи напред. Слабото му зрение бе увеличило чувствителността на другите сетива. Долови нещо. Леко трепване. Някаква апаратура работеше на това място. Индикаторите за електрически и магнитни полета твърдо показваха нула. Оставаше му да проникне вътре. А за това се изискваше и силно желание.
… Последната среща бе испанска партия. На двадесет и осмия ход бай Асен се отклони от дебютния вариант…
— Искаш да влезеш ли? — дочу думи, произнесени съвсем тихо с машинен глас.
— Искам.
— Искаш… Искаш… Искаш…
Трептенето спря. Може би… Димитър заопипва трескаво стената. Ръката му пропадна в някаква дупка.
Веднага вкара в нея цялото си тяло.
За да искаш, трябва да знаеш.
Правоъгълната кутия с нищо не подсказваше, че има продължение.
… Ходът беше на пръв поглед доста нелеп. Само че беше трудно веднага да му измисли опровержение…
Стреснаха го груби стъпки.
— Тук някъде изчезна.
— Успял е да открие входа, говедото му гадно. Рекс, стой до стената! Излезе ли, веднага му тегли куршума!
— Разбрано, господине! — с угодлива готовност отвърна дрезгав баритон.
— Даниеле, върни се назад и през транслатора премини в съседния коридор. Трябва да застанеш до онази врата. Така ще го държите в клещи. А ти се връщаш в нашия коридор. Тръгвайте!
Тичащи стъпки.
Дълги минути мълчание.
— Ето го! Браво, Даниеле. Ние ще влезем през връхната точка. Ще го загащим този кретен. Мисля, че до пет минути ще си свършим работата.
Стъпките бяха спокойни и изпълнени с достойнство. Тишината се зареди със смърт.
… Десетина хода по-късно загуби. Бай Асен искрено се зарадва. В неговото държане нямаше нищо, което да подсказва душевен срив…
По дяволите, за какво мисли! След малко ще го убият. Да измъкне ръка и да стреля напосоки бе направо безсмислено. Онези сигурно бяха с бронежилетки, а може би и със шлемове. Трябваха му оръдия, а не това дребно пушкало. Би могъл да рискува — изскача и побягва през някоя отсрещна врата. Изненадата е на негова страна. Ако беше точно срещу него, би опитал. Десета-две от секундата допуска риска. Но крачките са под ъгъл и повече от десет. В никакъв случай няма да успее.
Единствения път за спасение е да открие врата към Лимфата и да изпревари убийците. Насили въображението си. Желанието му бе невероятно силно. Но изглежда и онези са желали, дори по-силно, и май затова не получи отговор във вид на отвор.
