— Не ставай глупав. Подобно нещо в Сградата е абсолютно недопустимо. Да си забелязал някъде ключ или ключалка? Тези отгоре те разпознават било по допуска, било по тебе самия, и определят — според тях правилно — дали да ти отворят или да оставят вратите плътно притиснати.
— По-добре затворени, отколкото изхвърлени навън като проскубани котета.
— Принудена съм да ти съобщя, че последните думи не успях да чуя. И те моля като добър приятел и разумен човек да не ги повтаряш. Поне не тук. Разбра ли ме?
— Пропуснах да схвана същността на мисълта ти, но като мъж се подчинявам на женските капризи. Често това е доста по-приятно, отколкото си го представяме.
— Мъжете винаги са с едномерно въображение — ухапа го Вики. — Стигнахме. Вляво — изкомандва тя.
Влязоха в транслатора.
Вики провери врата подир врата дали вътре няма друг човек — без значение от пол и възраст.
— Хващай — отново прозвучаха твърди нотки в гласа й. — Дърпай!
Кабина 5+ се измести, скърцайки, и разкри зад себе си неправилен отвор в стената. Двамата побързаха да влязат вътре и веднага придърпаха обратно кабината.
Стана тъмно. Светлината проникваше така оскъдно през недобре допряната кабина, че очите трябваше дълго да привикват. Вики се заслуша дали няма още някой в транслатора. Станьо усети засиленото й дишане, миризмата на лек парфюм и приятната топлина на тялото й. Ръцете му, без да го питат, здраво я прегърнаха. Тя потрепера, рязко се изви и устните им се намериха.
— Да вървим — прошепна тя, когато се освободи. — Внимавай, тук е пълно с най-разнообразни отпадъци: тухли, тръби, проводници и разни ръждясали железа. Ш-ш-шт!
В транслатора нахлуха няколко души. Високите им гласове се разбиваха в стената и достигаха до ушите на Станьо в някаква неясна гъгнеща форма. Затряскаха се врати. Стържене на търкащо се желязо подразни нервите. Глух тъп удар, втори, трети… Последва някаква ругатня и всичко затихна. Впрочем не. В помещението имаше човек. Стъпваше тихо и предпазливо като котка по време на лов. Присъствието му по- скоро се предполагаше, отколкото усещаше. Прекалено дълго се въртя около тяхната кабина, преди да напусне транслатора.
— Уф! — въздъхна облекчено Вики. — Отидоха си. — И се запромъква в тъмнината. — Ох, винаги се удрям в нещо — оплака се тя. — Казвам им аз на моите приятели да разчистим тази стая, а те все се съгласяват, но нищичко не правят. Няма светлина, оправдават се, сякаш това е по мъжки нормално. Едно фенерче не могат да намерят.
Тя напипа в тъмното дръжката на вратата пред себе си и съвсем леко я натисна. В пълната тишина скърцането им се стори като надуто до последен предел, гърмящо радио. Разкри се правоъгълен отвор, през който проникваше слаба светлина.
— Тук вече никой няма да ни чуе от транслатора — обяви високо Вики. — Можеш да бъдеш напълно спокоен. В безопасност сме. Ако срещнем някой, той ще бъде наш приятел. Те ни очакват.
Влязоха в невзрачно помещение с голи неуютни стени. Единствената мебелировка бяха пет разклатени стола, изпокъсан диван и разнебитена кухненска маса без половин крак, заместен успешно с избелели тухли. С тази мизерна обстановка контрастираше ярката светлина на разкошен еднолампов полилей.
— Това е нашето тайно гнезденце — с гордост обяви Вики.
— Скоро ще стане явно — иронично изрече някакъв мъж, който се надигна от дупката на дивана.
Изглеждаше млад и уморен. Косата му беше пораснала доста извън нормите на Сградата. Той протегна вяло ръка за поздрав. Усмихна се, но само с ъгълчетата на устата си.
— Приятно ми е да се запозная с вас — отвърна на поздрава Станьо и на свой ред протегна ръка. — Станимир.
— Иван. Аз нямам нищо против вас, Станимире. Разсъждавам от общи позиции. Не напразно древните са казвали — знае ли един човек, тайната си е тайна, знаят ли двама души, тайната се знае от цял свят. Сигурен съм, че ти няма да споделиш с никого, или ще го направиш с някой много близък приятел. Той — с друг, също така близък… или любима. В крайна сметка ще знае здравото общество на Сградата и покрай него безбройните нехранимайковци и подлизурковци, готови користно или безкористно, от любов към занаята, да изпратят съобщение, със или без подпис, до съответните органи.
— Престани, Джони — смъмри го една от двете жени. — Аз съм Ирен, това пък е Луси. Ради, Стефан, Мартин и Киро. Приемаме те с радост. Приятелят на наш приятел е наш приятел. Любимият на наша приятелка не е наш любим, но може да мине за приятел. Това, което е писано, ще стане, независимо дали желаем или не.
На масата се появиха две бутилки с ярки етикети и забранени питиета, които бяха незабавно разлети по пластмасовите чашки-еднодневки. За мезе — купчина фъстъци.
Разговорът течеше непринудено.
По едно време Станьо спомена за боя в лавката.
— Сигурно този Диборчев ще накара Жоро няколко пъти да мине през вратите.
— Че защо? — запита Ирен.
— За наказание. Какво по-страшно от това да ти вземат от живота?
— Така ли мислиш? — намеси се Иван.
— По себе си съдя.
— В това се състои грешката ти — категоричен бе Иван. — Важни са три неща: вина, наказание, изкупление. Вината на Жоро е ясна. Но съвсем не е ясно наказанието. Защо според вас толкова често се използват такива наказания като мъмрене, порицание, строго мъмрене и т.н.? В Системата всъщност няма истински наказания. За всяко провинение следва напомняне — ние бдим, не се разпускай. Виновният не бива наказван. А вината остава. Няма наказание, няма престъпление. Аз, ти, той, ние нищо не сме направили, а вътре в нас блика чувство за вина…
— Истинското наказание — продължи след малко Иван — всъщност е едно: изключване от Системата. И за нас е по-страшно от всичко друго, не толкова защото е ненадейно и извън регламента, а защото макар и безболезнено, ни изхвърля извън общността, чиито членове сме и от чиито блага така или иначе се ползваме. Готови сме да понесем всички унижения, но да останем вътре. Затова, когато грешим, се стараем да не грешим много. Сами себе си обуздаваме. Без вина си влязъл и се чувстваш виновен. Ето висшата философия на Администрацията. Пия за това невероятно достижение на Цивилизацията!
Пресуши на един дъх чашата си.
Станьо предпазливо навлажни устни.
— Време е — подсети Киро.
Хората един по един напуснаха гнезденцето си.
Хубаво е да се отпуснеш в приятна компания. След много дни безпросветно скитане из коридорите душата ти се освобождава от тревожния баласт на изтерзаните нерви. Но остава и някакво неудовлетворение. Искаш да научиш нещо повече за Сградата, а се сблъскваш с общи разсъждения и свободни разговори.
Измъкваха се по стълбата надолу, когато над тях или под тях се раздаде пронизителен шум. Приличаше на болезнен човешки вопъл. Но се долавяше определена метална нотка, подсказваща машинен произход. Стените се разтрепериха. Ситен прах се посипа от тавана. Симфонията завърши с тъп удар…
5.
… И да искаше, Димитър не би могъл да мине през друга врата. Началниците винаги намират подходяща възможност да внушат съответното си желание в съпротивляващ се мозък на подчинен. 512. Номер на врата в техният коридор. 400. Етажът, на който се намира техният коридор. По-нагоре е само таванът… Изпълни без служебно усърдие наставленията и се оказа на помощните стълби. В сектора нямаше хора — биоиндикаторът твърдо стоеше на нула.
Това го учуди и го накара да се замисли.
