6: допуски от 2 до 6;
7: дребни лични вещи, полезни за външния вид и тоалета, но неизползваеми в борбата за оцеляване.
— Стратегията е ясна — заяви Драгомир, мъж на средна възраст, среден ръст и със запомнящо се спокойно лице. — Трябва да стигнем първия етаж, в краен случай втория и да излезем извън Сградата. Сигурен съм, че гори не само при нас. Скоро вътре няма да издържи ни едно живо същество. Освен това…
Някакъв тътен, изглежда предизвикан от срутване, разтърси пода.
— Слизаме надолу!
— На кой етаж сме? — запита Станьо.
— На петнадесетия! — отговори рязко Марин. — Съвсем близо сме до спасението.
— Струва ми се… — предпазливо се намеси Петър — … доколкото знам от практиката, не винаги формалните цифри съвпадат с действителните.
— Тогава?
— Всъщност Сградата наистина е голяма, но не толкова, колкото си мислим. Вярна е височината от четиристотин етажа. Докато ширината е фиктивна. Има едва четири коридора. Останалите са математически имитирани при преходите чрез транслаторите.
— Как да установим истинските координати? — запита Марин.
312 или Снежа се опита да се успокои и да се овладее. Гледаше Станьо и с мъка превъзмогваше налитащото желание. Петър добре разбираше какво я мъчи и трескаво премисляше как да я предпази от внезапно избухване. Засега бе възможен само един начин — да й възложи някаква работа.
— Някой от вас да е бил тук по време на строежа? — запита целенасочено той и не се изненада, че се обади Снежа:
— Аз бях в бюрото, проектирало електрическите инсталации — поясни тя. — С какво би ни помогнало това?
— Доколкото си спомням — обясни Димитър, без да се впуска в подробности, — разпределителните кутии на етажите носят номера, съвпадащи с истинските. Може ли да ги намерим?
— Веднага ще опитам! Някъде наблизо бяха!
Всички се разпръснаха по протежение на стените и внимателно зачукаха. Марин откри кутията. Събраха се край него. Петър с едно движение на лоста откърти капака.
— Къде са номерата?
— Сега ще проверя. — Хубавата жена се надигна на пръсти, при което полата й се изопна и очерта стройните крака. Когато се извърна, лицето й беше пребледняло. — Намираме се на двеста осемдесет и петия етаж.
— Лъжеш, мръснице! — развика се Мария. Тази жена изглеждаше доста възрастна. Бе пристигнала заедно с Драгомир и досега не беше се обаждала. Напълно си изпусна нервите и продължи: — Лесно ти беше навремето да минаваш от шеф на началник и обратно. Загуби си привилегиите. Иска да ни умори!
Жената изведнъж се тръшна на пода и пронизително зави. Виковете отекнаха между стените на етажа и се понесоха по коридора.
Пръв се съвзе Стоян, колегата на Станимир. Наведе се и рязко й удари два силни шамара. Жената учудено го изгледа. По-важно беше, че млъкна веднага.
— Тишина — обяви Марин. — Остава да изберем шеф.
— Стига глупости — разкрещя се отново Мария. — Ние загиваме, а вие се борите за власт!
— Млъкни — просъска Стоян и надвисна застрашително над нея.
Тя уплашено си вдигна за защита ръцете и го послуша.
— Предлагам — продължи Марин, — всеки от нас на листче хартия да запише името на подходящия според него ръководител. Важно е да има шеф, водач или както щете го наречете. И никак не е важно кой ще е той.
Изборът извършиха буквално за пет минути: накъсаха листчета от случайно попаднала им тетрадка и пуснаха единствената химикалка да обикаля по кръга.
Резултат:
Драгомир — пет гласа
Петър — два гласа
Станимир — един глас
Една бюлетина бе недействителна с изрисуван среден пръст, наподобяващ друга част от човешкото тяло.
— Правилата са следните — обяви Марин: — подчиняваме се абсолютно на Драго, докато излезем във външния свят.
— Да се изкачим през лимфата на 385 формален етаж — предложи Димитър. — Може би оттам ще успеем да слезем. Асансьорът е подходящ за нас — събира десет души наведнъж.
— Да тръгваме — заповяда Драгомир.
— Нека Вики ни води — намеси се Петър, след като обясни накратко какво представлява лимфатичната система.
Тръгнаха.
Асансьорът ги прие гостоприемно и тръгна нагоре по своя път надолу. Слязоха на избрания етаж и веднага се насочиха към мястото на електрическото табло. По стар навик го разбиха и Петър потърси номера.
— О-хо! — викна той. — Не сме се придвижили много. Намираме се на двеста седемдесет и петия етаж.
Звънецът удари. Работният ден бе изтекъл. В правото си встъпи обичайното и неотменено влечение към вратите. Станимир хвана Вики за ръка и я притегли до себе си. Съпротивяваха се отчаяно. Но силата на сградата се оказа по-силна и един по един ги изхвърляше на помощните стълби.
3.
Когато се свести, Станьо беше сам на стълбите. Извика силно:
— Вики!
Ехото отекна многократно и замлъкна някъде в подсъзнанието му във вид на нежна и тъжна въздишка. Извика отново и отново, но ехото беше единственият отговор. Хвана се за перилата и бавно се свлече на пода. Не можа да се сдържи и бурно зарида.
— Има ли някой тук?
Викаше с всички сили на белите си дробове.
— Няма-а! Няма-а! Няма-а-а-а! — отговори многократно ехото.
Дълго време се беше сдържал. Възприемаше нещата спокойно, с разбиране, без да се оправдава и без никого да обвинява. Разсъжденията му бяха близо до тези на някои индийски учения: бъди наблюдател и не се намесвай. Така разправяше на приятелите си и сам си вярваше, но само във времето между лягането и заспиването, а той се славеше с бърз и добър сън. Но в живота на подобни хора идва мигът, когато не издържат повече. Нервите им се късат като опънати до крайност стоманени въжета и разрушават всичко по пътя си.
При него нервният взрив се изроди в обикновена истерия с продължителен затихващ финал. Преживяното в последните часове бе истински удар за него. Беше се влюбил, обичаше това момиче и бе повярвал, че ще излезе навън и ще започне нормален живот с нея.
Нададе последен вик и хлипайки се надигна от хладния камък. Изправи се, хвана се за перилата и заслиза надолу по стълбите. Превъзмогна слабостта си и се замисли върху единственото, което го интересуваше сега — къде да я намери!
Само преди миг бяха заедно, държаха се за ръце, усещаше топлината на тялото й, а после тя изчезва, няма я никаква, и двамата са загубени някъде из търбуха на Сградата (още продължаваше да мисли за сградата с главна буква).
Унесен, не чу приближаващите се стъпки. Видя първо сянката, която го настъпи по обувките, и едва
