раздвижи и крилата му го понесоха.
С поглед, втренчен в земята, той търсеше познатия двор, където къдрокосото момче вече сигурно го очакваше, но хлапетата преследваха ястреба с камъни. Не беше навикнал да лети, крилата му престанаха да го държат, пък и го мъчеше страшна жажда.
Насочи се към потока, но при купчината дърва го посрещна един гъсок с права, тънка шия. Той изкряка, после засъска като десет змии, събрани на едно място, и ухапа Вихър по гърба. Вихър присви крило, послужи си и с нокти. Перушината на ястреба се разлетя, омеси се със снежнобелия пух на гъсока, но той беше неотстъпчив и не позволи на Вихър да достигне водата, като в добавка го ухапа по краката.
Вихър не разбираше какво се беше променило така неочаквано. В клетката никой не го закачаше — нито петелът, нито квачката, нито черната котка. Бавно се надигна от земята.
На улицата се изсипа тълпа хора. Те пляскаха с ръце и крещяха, но ястребът напразно очакваше да го повикат: „Вихър! Вихър!“. Летейки, той бавно приближи към короната на крушата и откри под нея клетката. Върху къщата на съседите имаше телевизионна антена, която му заприлича на пръчица. Мамеше го мисълта да си почине на нея, но тогава откъм двора се изгърмя. От дулото на пушката се проточи дим. Вихър го помириса и разбра всичко: от мига, в който беше напуснал клетката, хората го преследваха.
Вече се издигаше над крушата, когато острият му поглед забеляза светкавица, а след нея проехтя нов изстрел. Не, не го улучиха. Огледа се още веднъж, търсейки къдрокосото момче, но него го нямаше. Направи три ма̀ха като плувец, спускащ се по реката, и ленивото течение на вятъра го понесе над къщите и стълбовете, над потока и зелените ниви. По-надалече от хората, които изпращаха срещу него камъни и светкавици!
Оттатък младия овес се чернееше гора и Вихър се зарече, че трябва да издържи. Ще кацне на най- близкия бук и ще си почине, както трябва.
Дълго време той стоя върху якия клон, потопен в сянка и листа, където хората не можеха да го намерят, и гледаше как аленото слънце залязва зад билото на планината. Мислеше за хлапетата на улицата, за човека със светкавицата в ръцете, за хората. Не разбираше защо го преследват.
Лесът шумеше и тихият шепот на листата приспиваше Вихър. Колко хубаво се спи високо над земята, почти както някога в гнездото, но не, букакът си е букак, той не е гъстата гора с ели, прави като мачти, с аромата на смола и с могъщия тътен във върховете на дърветата.
В далечината се понесоха човешки гласове и Вихър се притисна към ствола на бука. Гласовете замлъкнаха, чуруликането на птичките притихна и в гъстеещия сумрак запя славей. Вихър не го чу. Той се държеше здраво за клона под него и очите му бяха плътно притиснати. Само от време на време се сепваше и поклащаше крака с ранения си пръст.
Едва се беше развиделило, зорницата още не беше угаснала, а Вихър будуваше. Той прехвърчаше от дърво на дърво и плашеше чинките и дроздовете. Това му доставяше безкрайна радост. Спотайваше се между листата на някой нисък клон и когато забележеше птичката, изскачаше и размахваше крила. Играеше си като малко дете и дори не му минаваше през ум да се нахвърли върху изплашения дрозд и да го разкъса.
После Вихър огледа околността като пълководец от своята наблюдателница. Утринното слънце искреше в капките роса върху зеления овес, отразяваше се по покривите в противоположния край на полето.
Вихър закопня за своята клетка, за парчето месо, хвърлено му през мрежата, и полетя към селото. Летеше без усилия. Когато наближи кичестата круша, сърцето му силно се разтуптя.
Закръжи над двора, наблюдавайки от високо жълтите пиленца, които бързаха да се скрият под квачката. Насочи се към клетката, но изведнъж притича човекът, който правеше светкавици, а заедно с него и къдрокосото момче. От пушката изскочи пламък, разнесе се гръм и нещо пропищя край Вихър. Побиха го студени тръпки. Леденият дъх на смъртта го докосна отблизо.
Хората са лоши, къдрокосото момче също е лошо и подло — се мярна в главата на ястреба. Набра височина, размахвайки големите си крила. Не, вече никога няма да се върне при хората, никога, никога…
Полетя над полето и още веднъж се огледа наоколо. Дворът се скри зад хамбара, селото се смаляваше, клетката изчезна от погледа му. Измъчваше го глад, но вятърът нежно обгръщаше главата му и носеше над гората аромата на поляните. Мамеха го непознатите далечини, викаше го синята висина, осеяна с облачета, които приличаха на перушината на белия гъсок.
Изведнъж край ушите му прозвуча пронизителен писък. Вихър извърна глава. Преследваше го ято лястовици заедно с две врани. Целият настръхна от смелостта им. Лястовиците стремглаво се носеха насреща му, но в последния миг успяха да избягнат сблъсъка.
Тогава Вихър си спомни пролетната вечер, когато вместо кривата човка и жълтите очи за пръв път над гнездото се появи къдрокосата глава. Ръцете на момчето взеха малките ястребчета, които още не бяха сменили пуха си, и ги пъхна под ризата. Кубо запищя, но Вихър само облещи очи. Там беше по-топло, отколкото в гнездото. Момчето започна да се спуска по ствола заедно с малките, но изведнъж старият ястреб закръжи около върха на дървото и се нахвърли върху лицето на момчето. Стрелна го с отворена човка, наострени нокти и крила, прибрани към тялото, но момчето не се уплаши. Птицата се издигна над главата му и продължи да го напада по същия начин, докато то се смъкна от последния клон.
Всичко това Вихър си спомни, докато го преследваха лястовиците.
Стори му се, че под една леска вижда парче месо. Закръжи и се совна надолу. Бързото падане му хареса, но на земята се разочарова. Не беше месо, въпреки че имаше подобен цвят и мирис. Ядосан, той изпокълва топчестата манатарка, а след това погледът му се изостри.
По влажния мъх пълзеше дъждовник, който му заприлича на рибка. Вихър го изяде, но насила. Посегна към една зряла ягода. Не му хареса. Още веднъж се сети за клетката и парченцата месо от врабец, покрити с перушина, но светкавицата в ръцете на човека и последвалото я кълбо дим засенчиха спомена му.
Времето минаваше.
Една сутрин Вихър кацна на един висок бор и разгледа околността. В далечината откри малка точка. Точката се уголемяваше и пред очите на Вихър се появи мишелов. Дълго го наблюдаваше как плува из въздуха и се носи върху неподвижните си крила. Изведнъж мишеловът се стрелна към земята, а когато се издигна, в ноктите си държеше полска мишка.
Вихър събра смелост и размаха крила, но когато приближи към птицата, осъзна, че тя е по-голяма от него. Мишеловът измяука почти като черната котка на двора, която беше отворила вратичката на Вихър. Тогава видя очите му. Бяха кафяви и в тях горяха лоши пламъчета. Вихър се опомни навреме и свърна към гората.
От една акация подхвръкна синигер. С крилцето си той отрони листенца от шипката, които затанцуваха като вълшебни пеперуди. Синигерът кацна върху един висок магарешки бодил и жълтите очи на Вихър пламнаха. Той виждаше синигера и магарешкия бодил с виолетовото пискюлче, виждаше поляната, пълна с цветя, и ниското дъбче. Изведнъж бодилът пропадна вдън земя, изчезна дъбът, изчезна и поляната. Сега Вихър виждаше само синигера и усещаше на върха на езика си вкуса на топлата кръв. Хвърли се като мълния и заби нокти в птичката. Разкъса я яростно и с притворени очи изгълта парчетата.
Заситен, Вихър тромаво излетя на акацията. Чак до залез-слънце остана неподвижен на клона, после се сгуши до ствола и заспа непробудно.
На сутринта щурчетата пееха, сеното ухаеше, а тазгодишните птичета се учеха да летят. В далечината се носеше звън. Косачите клепеха косите си. Вихър дочу боботене. Издигна се и видя как едно желязно чудовище скубеше тревата по поляната. Върху чудовището седеше човек.
Отново човек, стресна се ястребът — той отново може да пусне светкавица. Размаха крила и полетя високо над дърветата и хълмовете.
Ослушваше се по върховете на боровете и елите или в короните на старите букове. Нападаше дроздовете и яребиците, но почтително заобикаляше глухарите, които бяха из боровинковите храсти. Обичаше да лети нависоко, но не така продължително като мишелова, а само за малко, докато се огледа и вдъхне ароматния въздух. Предпочиташе да дебне в клоните или по стълбовете за високо напрежение, а после подгонваше плячката, криволичейки между дърветата. Той обичаше тези въздушни слаломи, които от ден на ден го отдалечаваха от жилищата на хората.
Малините по склоновете узряха, боровинките чернееха по сечищата. Дните започнаха да намаляват, нощите застудяха. Листата на дърветата пожълтяха, лешниците блеснаха, сред ръждивата трева се белееха
