паяжини и лястовичите ята поеха на юг. Вихър се натъжи. Горите опустяха. Дроздовете се скриха неизвестно къде, а след тях изчезнаха щиглеците и чинките.
Вихър се хранеше с катерички, защото в гората не бе останала жива птичка. Само по тъмно прелитаха прилепи и сови с големи очи. Вихър не проумяваше как из мрака може да скита някой друг освен светулките, които осветяват пътя си. Той мислеше за тях, за светлината, за намаляващата топлина на слънцето, а понякога се сещаше и за слънцето в сайванта. Гладът го превърна в жестока, кръвожадна птица. Нахвърляше се върху катеричките дори когато не беше гладен, и те трепереха при мисълта за него.
Времето захладя, призори започна да пада слана. Повяхналата трева изшумя под копитата на елена, който спря сред ливадата и продължително изрева. Върховете се приближиха, въздухът беше чист като кристал. Гората ухаеше на късни млечници.
Дните се нижеха. Копривата почерня, трънките станаха сини, шипките пламнаха. Пъстървите поеха срещу течението на пълноводния поток.
Нямаше ги топлите теменужни вечери и Вихър все по-силно копнееше за уютната клетка в сайванта. Реши да отиде по-близо към хората, враните и врабците. Отлетя в близката гора.
Над пожълтелите малинаци се извисяваше огромна ела, разцепена от мълния. Под върха и Вихър видя старо изоставено гнездо на ястреби.
Кацна на един клон, а сърцето му биеше до пръсване. Той позна дървото и гнездото. Всичко му беше неизразимо близко. Спомни си топлата вечер след проливния пролетен дъжд. Тогава Вихър гледаше капките, а над дърветата се издигаше голямата луна.
После обиколи новия си район. Криволичеше над върхарите, изчезваше в короните на оголелите дъбове, извисяваше се над храсталаците и оставяше след себе си вихрушка от зеленикавите пера на синигерите.
Понесе се високо над гората като владетел, от когото всички се боят, и се огледа. Върху електрическия стълб беше кацнал стар ястреб. Той забеляза Вихър и се спусна насреща му. Вихър беше гледал въздушни двубои между грабливи птици и изчака стария ястреб с наострени нокти. Нека се осмели да го нападне, нека да се нахвърли срещу него!
Не се сблъскаха, набраха височина и отново се стрелнаха един срещу друг. Докоснаха се с човки и нокти и пак се обърнаха подобно на изтребители. Около тях се разхвърча перушина и след още две сблъсквания двубоят завърши наравно. Съперниците отлетяха в обратни посоки.
Раните на Вихър кървяха. Край кладенчето, откъдето се виждаше разчертаното от жици небе и летящият съперник, неочаквано му хрумна: дали това не беше една от двете огромни птици, които го хранеха в гнездото?
Животът в гората не спираше. Вихър се научи да разчита следите на животните, а дърветата познаваше по-добре, отколкото някога клетката си, която вече забравяше. Край калището, където неотдавна охлаждаше кипналата си кръв един елен, откри следи от лисица. След малко по мъха притича сърна, а по- нагоре — две кошути. Кълвач се подписваше с човката си върху повален дънер, а на един буков пън остреше ноктите си млад рис. През нощта мечката, която минаваше оттук на път за леговището си, изкърти прогнилия корен и разруши мравуняка насреща.
Една сутрин Вихър се събуди по-рано от обикновено и се вкамени от учудване. Земята надлъж и нашир беше побеляла, а от небето се сипеше студен пух. Неприятен вятър проникваше чак до костите и гладният Вихър премигваше недоверчиво като разбойник.
Вятърът зафуча и подгони пред себе си сухите букови листа. Жълтите листа подскачаха по земята, а перушината на Вихър настръхна. Примижа и отново отвори очи. В тях горяха лоши пламъчета. Буковите листа продължаваха да подскачат. На Вихър му се привиждаше, че те са жълти пиленца и като стрела се спусна към земята.
После, изпълнен с разочарование, той набра височина. Листата се укротиха и посипаха някакви човешки следи. Вихър си спомни за хората, за квачката на двора, за пиленцата. Понесе се към селото и дълго кръжи над познатия двор. Съзря огненочервения петел и моторетката до стената. Крушата беше оголяла, а клетката пред сайванта я нямаше. Стори му се, че вижда квачката с пилетата, и се подготви за нападение.
Но ястребът не беше забелязал човека в съседния двор. Той се притискаше към дъските на оградата, от ръцете му проблясна светкавица. Нещо ухапа Вихър под лявото крило. Той се преобърна през глава във въздуха. Чу гръм и цялото му тяло се обля в горещина. Погледът му се замъгли и той падна като камък върху заснежената земя.
Къдрокосото момче се приведе над застреляния ястреб и очите му плуваха в сълзи.
Информация за текста
© Милош Кърно
© 1979 Панайот Спиров, превод от словашки
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17584)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
