парчета.
Казан скочи до Сивата вълчица и с радостно скимтене тя облегна глава на врата му. Два пъти беше водил смъртоносни битки за нея. Два пъти спечели. И в слепотата си душата на Сивата вълчица — ако имаше душа — се издигаше ликуваща до студеното сиво небе, а гърдите й се задъхваха до рамото на Казан, докато слушаше хрущенето на костите и месото на врага, който нейният господар и бог беше победил.
Глава шестнадесета
Казан чува зова
Настъпиха дни на пируване край замръзналия стар лос. Сивата вълчица напразно се опитваше да прилъже Казан в гората и тресавището. С всеки изминат ден температурата се покачваше. Имаше лов. И Сивата вълчица искаше да бъде сама с Казан. А у него, както и у повечето хора, властта и силата пораждаха нови чувства. Беше водач на кучата глутница, както някога на вълчата. Сега го следваше не само Сивата вълчица, а и четирите кучета. Още веднъж изпита онова почти забравено тържество и странно вълнение. Само Сивата вълчица в безкрайната нощ на слепотата си предчувстваше с ужас опасността, до която новата му царска власт щеше да го доведе.
Три дни и три нощи останаха край мъртвия лос, готови да го бранят от другите, но с всяко изминато денонощие бдителността им намаляваше. На четвъртата нощ убиха млада сърна. Казан оглави гонитбата и за пръв път във възбудата си, че глутницата е зад него, изостави сляпата си другарка. Наближиха животното, той пръв скочи на мекия му врат. Докато не започна да разкъсва месото, другите не посмяха да ядат. Беше господарят, можеше да изръмжи срещу тях и да ги прогони. При блясъка на зъбите му те се свиха по корем на снега, треперещи.
Кръвта на Казан кипеше от животинска радост, възбуда и очарование от новата власт, които все повече изместваха Сивата вълчица. Тя пристигна половин час след тях, но сега нито стройните й крака стъпваха леко, нито ушите й клепваха щастливо, нито главата й беше вдигната гордо. Не яде много от сърната. През цялото време сляпото й лице беше обърнато към Казан. Където и да мръднеше, тя го следеше с невиждащите си очи и всеки момент очакваше стария сигнал — тихата нотка в гърлото му, зовяла я толкова често, когато бяха сами в пустошта.
С Казан, като водач на глутницата, ставаше странна промяна. Ако другарите му бяха вълци, за Сивата вълчица нямаше да е трудно да го прилъже. Но Казан беше сред свои, той — куче, и те — кучета. Огньовете, горели долу, но престанали да го топлят, пламнаха отново в него. В живота му със Сивата вълчица го потискаше едно нещо, нещо, което не потискаше нея — самотата. Природата го беше създала да се нуждае от другарство, и то не от другарството само на един. Беше роден да слуша и да се подчинява на командите и гласа на хората. Намрази човека, но що се отнася до кучетата, той беше част от тях. Чувстваше се щастлив със Сивата вълчица, по-щастлив откогато и да било по-рано сред хората и кръвните си братя. Но вече дълго бе отделен от този живот, който някога беше и негов, и зовът на кръвта го накара да го забрави за известно време. Само Сивата вълчица с чудесния свръхинстинкт, даден й от природата вместо загубеното зрение, предвиди края, до който щеше да го доведе това.
С всеки изминат ден ставаше все по-топло и снегът започваше по малко да се топи. Това се случи две седмици след битката край лоса. Постепенно глутницата тръгна на изток и сега се намираше на петдесет мили източно и двайсет мили южно от стария им дом под поваленото дърво. Повече от всякога Сивата вълчица започна да копнее за старото леговище. И пак с първите пролетни обещания на слънцето и въздуха за втори път в живота й дойдоха и обещанията за наближаващото майчинство.
Но опитите й да задържи Казан останаха безрезултатни и въпреки протеста й всеки ден той отиваше все по-далеч на югоизток начело на глутницата.
Инстинктът накара четирите хъски да се движат в тази посока. Не бяха достатъчно дълго част от дивото, за да забравят нуждата от хората, а в тази посока имаше човек. Натам и недалеч от тях сега се намираше ловният пункт на компанията при залива Хъдзън, към който се числяха те заедно с мъртвия си водач. Казан не знаеше това, но един ден се случи нещо, което му върна виденията и желанията увеличаващи още повече пропастта между него и Сивата вълчица.
Стигнаха върха на един хребет и нещо ги спря. Беше гласът на човек, крещящ пронизително онази дума, която толкова отдавна често раздвижваше кръвта във вените на Казан: „Мхууш! Мхууш! Мхууш!“ Погледнаха надолу към равнината, където впряг от шест кучета тичаше пред една шейна. Някакъв човек бягаше зад тях, подканяйки ги на всяка крачка с вика „Мхууш! Мхууш! Мхууш!“
Треперещи и нерешителни, четирите хъски и кучето-вълк стояха на хребета, а Сивата вълчица се свиваше зад тях. Не помръднаха, докато човекът, кучетата и шейната не изчезнаха. Едва тогава затичаха по следата и задушиха, скимтящи и възбудени. Следваха ги около една-две мили. Казан и другарите му вървяха леко и без страх по следата. Сивата вълчица изостана и тръгна на двайсет ярда надясно от тях, а топлата човешка миризма трескаво раздвижваше кръвта в главата й. Само любовта към Казан и вярата й в него я задържаха толкова близо.
В края на тресавището Казан се поколеба и свърна от пътя. Заедно с нарастващото желание у него имаше и старото подозрение, което никой не можеше да разсее — подозрение, наследено от едната четвърт вълча кръв. Свърна в гората и Сивата вълчица радостно изскимтя, приближи се толкова до него, че отърка плешката си о тази на Казан, и те тръгнаха един до друг.
Снегът стана кишав. А кишав сняг означаваше пролет и освобождаване на пустошта от живи хора. Скоро Казан и другарите му започнаха да надушват присъствието и движението им. Сега се намираха на трийсет мили от ловния пункт. На стотина мили от всички страни се движеха ловци с кожите от зимния си лов. От изток и запад, от север и юг всички следи водеха към ловния пункт. Глутницата се намери сред тях. В продължение на седмица не мина ден, без да се натъкнат на прясна следа, а понякога на две или три.
Постоянен страх гонеше Сивата вълчица. В слепотата си тя знаеше, че са заобиколени от човешка заплаха. А колкото до Казан, това, което идваше, все повече преставаше да то изпълва със страх и предпазливост. Три пъти тази седмица чу викове на хора, а веднъж смеха на бял човек и лая на кучета, докато господарят им хвърляше дневната дажба риба. Долови във въздуха острата миризма на лагерни огньове, а една нощ отдалеч дочу откъслек от дива песен, последвана от джафкането и лая на кучета.
Бавно и сигурно примамката на човека го притегляше към ловния пункт — миля тази вечер, две на следващата, и така все по-близо. Сивата вълчица, губеща битката, долови в изпълнения с опасност въздух наближаващия час, когато той щеше да отговори на последния зов, и тя отново щеше да остане сама.
Бяха дни на работа и възбуда в ловния пункт на компанията. Дни на сметки, печалби и удоволствия, дни, когато пустошта преливаше от богатство на кожи, които малко по-късно щяха да бъдат изпратени в Лондон, Париж и другите европейски столици. Тази година интересът към прибирането на хората от гората нарасна повече от обикновено. Едрата шарка причини ужасни поразии и докато ловците не дойдеха на пролетната проверка, нямаше да се знае точно кой е жив и кой не.
Чипеуаните и метисите от юг заприиждаха първи със своите впрягове от нечистокръвни кучета, взети от покрайнините на цивилизацията. Наскоро след тях дойдоха ловците от безплодните земи на запад, натоварени с кожи от бели лисици, карибу, и цяла армия дългоноги кучета с големи лапи от породата маккензи. Теглеха като коне и скимтяха като бити с камшик палета, когато някои хъски или кучета ескимоси ги нападнеха. Глутници свирепи лабрадорски кучета, побеждавани само при смъртта, пристигнаха от залива Хъдзън. Впряг след впряг дребни, жълти и сиви кучета ескимоси, толкова бързи в зъбите, колкото черните им пъргави господари в краката и ръцете, срещнаха много по-големите и тъмни малемути от Атабаска. От всички страни прииждаха враговете на тези глутници от свирепи хъски, биещи се, озъбени, ръмжащи, нападащи с жажда да убиват, наследена от техните прадеди вълци.
Битката със зъби не спираше. Тя започваше с пристигането на първите животни в ранни зори, продължаваше през целия ден и през нощта около лагерните огньове. Никога не свършваха разприте между кучетата или между хората и кучетата. Снегът беше утъпкан и изцапан с кръв, чиято миризма засилваше свирепостта на вълчата природа.
Всяко денонощие се водеха около пет-шест смъртоносни битки. Умираха главно южната порода песове — мелези от породата мастиф, грейт дейн, овчарските кучета и много бавните маккензи. Над ловния пункт се издигаше димът на стотина лагерни огньове, около които се събираха жените и децата на ловците. Щом снегът вече не ставаше за шейни, Уилямс, управителят, отбеляза, че много от ловците не са дошли, и по-късно зачеркна сметките им в счетоводната си книга, разбирайки, че са станали жертва на едрата
