шарка.
Най-после настъпи нощта на големия карнавал. Жени, деца и мъже го очакваха с нетърпение в продължение на цели седмици и месеци. В много горски колиби, в почернели от пушека бараки, дори в замръзналите домове на дребните кучета ескимоси очакването на тази дива нощ на удоволствия правеше живота по-интересен. Това беше „големият цирк“ — веселото време, организирано от компанията за хората два пъти годишно.
Тази година, за да заличи спомените за едрата шарка и смъртта, управителят положи изключителни усилия. Ловците убиха четири тлъсти карибу. В сечището имаше големи купчини сухи дърва, а в центъра — осем чатала, дълги по десет фута, и от чатал на чатал беше поставено по едно младо обелено дърво с намушено карибу, за да бъде опечено цяло. Огньовете пламнаха в здрача и Уилямс пръв подхвана една от дивите песни на северната земя — Песента на канадския елен карибу, докато пламъците се издигаха в тъмната нощ.
— Сега — провикна се той, — сега всички заедно. — И водени от неговия ентусиазъм, горските хора се разбуждаха от продължилото месеци мълчание и песента проехтя в дивашки рев чак до небето.
От две мили на запад и юг до ушите на Казан, Сивата вълчица и бездомните хъски достигна този първи ек от човешки гласове. Заедно с тях сега дочуха и възбудения вой на кучетата. Песовете се обърнаха по посока на звука и тръгнаха — неспокойни и скимтящи. Няколко мига Казан стоя като издялан от скала, после обърна глава и най-напред погледна Сивата вълчица. Изостанала няколко фута, тя лежеше, свита, под дебел куп балсамови клонки. Тялото, краката и вратът й бяха на снега. Не издаваше никакъв шум, но беше дръпнала бърни назад и белите й зъби блестяха.
Казан изтича при нея, подуши сляпото й лице и изскимтя. Сивата вълчица не се помръдваше. Той се върна при кучетата, челюстите му изщракаха. Още по-ясно се долавяше дивият шум на карнавала и вече, без да ги възпира водачеството на Казан, четирите хъски се запромъкваха като сенки натам с наведени глави. Казан се поколеба, подканяйки Сивата вълчица. Но нито един мускул от тялото й не помръдна. Би го последвала дори в огъня, но не и при хората. Слухът й не пропусна нито един шум. Чу бързите стъпки на Казан, когато я изостави. След миг разбра, че си е отишъл. Едва тогава вдигна глава и от нежното й гърло се раздаде скимтящ вик.
Това беше последният й зов към Казан. Но по-силен от него във възбудената му кръв беше зовът на човека и кучето. Хъските бяха далеч пред него и няколко минути той тича лудо да ги настигне. Сетне забави ход и след около още стотина ярда спря. На по-малко от миля можеше да види как пламъците на големите огньове осветяваха небето. Погледна назад да види следва ли го Сивата вълчица. Сетне продължи, стигна твърдо утъпканата от хора и кучета пътека, по която само преди два дни бяха влачени две карибу.
Накрая стигна рядката ивица гора, заобикаляща сечището, и пламъците на огъня светнаха в очите му. Шумната бъркотия, достигнала до него, като огън изгаряше мозъка му. Чу песента и смеха на мъжете, възбудените женски и детски викове, лая, ръмженето и боричкането на стотици кучета. Искаше му се да се хвърли, да се присъедини към тях и отново да стане част от това, което някога е бил. Ярд по ярд се промъкна през рядката гора, докато стигна края на сечището. Застана в сянката на един смърч и се вгледа в живота, живян някога от него, треперещ, замечтан и все пак колебаещ се в този последен миг.
На стотина ярда се намираше дивият кръг от хора, кучета и огньове. Ноздрите му се изпълниха с наситения аромат на печени елени и докато той се свиваше все още с вълча предпазливост, научена от Сивата вълчица, мъже носеха огромните животни на големи шишове и ги пуснаха на топящия се сняг до огъня. В един такъв напрегнат момент ордата диви гуляйджии се скупчи с голи ножове в ръце, а зад тях приближиха ръмжащите кучета. След миг, забравил Сивата вълчица, забравил всичко, на което го беше научил човекът и дивото, като сива мълния се спусна на открито.
Стигна до кучетата. Половин дузина от хората на управителя ги удряха по муцуните с дълги камшици от черва на карибу. Те се отдръпваха. Един удар жестоко улучи плешката на някакво куче ескимос и опитвайки се да хване камшика, то захапа крака на Казан. Той му отвърна със светкавична бързина и след миг челюстите на кучетата се срещнаха. След още един миг се намериха на земята и Казан държеше кучето ескимос за гръкляна.
Мъжете се втурнаха с викове. Отново и отново камшиците им прорязваха като ножове въздуха. Ударите им попадаха върху Казан, който беше най-отгоре, и щом почувства парливата болка на шибащите камшици, в него се върна ужасният спомен за отминалите дни — дните на Тоягата и Камшика. Изръмжа, бавно отпусна гръкляна на кучето ескимос, после в бъркотията от кучета и хора изскочи друг мъж
— Господи — извика мъжът от болка и Казан видя блясъка на цев, докато бягаше към гората. Последва изстрел. Нещо като нажежен въглен премина по крака му и дълбоко в гората той спря да оближе горящата бразда от куршума, засегнал само кожата и козината му.
Сивата вълчица още чакаше под купчината балсамови клони. Скочи радостно да го посрещне. Още веднъж човекът й беше върнал стария Казан. Той допря с муцуна врата и лицето й и няколко минути остана с глава, облегната на гърба й, заслушан в далечния шум.
Сетне с отпуснати уши тръгна на северозапад. Сега Сивата вълчица тичаше рамо до рамо с него, също като онази вълчица от дните преди идването на кучата глутница. Чудно нещо, намиращо се извън границите на разума, й подсказа, че отново беше другарка и съпруга и че пътят им тази нощ водеше към стария им дом под поваленото дърво.
Глава седемнадесета
Синът на Казан
Стана така, че Казан, дивото куче, си спомняше преди всичко три неща. Никога не можа да забрави старото време във впряга, въпреки че с минаването на зимите и летата то все повече избледняваше в съзнанието му. Дните сред хората се мяркаха в главата му като насън, като сън от време на време се явяваха и виденията за Първата жена и господарите, живели много отдавна за него. Никога не можеше да забрави съвсем и пожара, борбата с хора и зверове, дългите гонитби на лунната светлина. Но винаги, сякаш е било вчера, две неща го съпътстваха, извисявайки се ясно и незабравимо над другите като две звезди на север, никога незагубващи блясъка си. Първото беше Жената. Другото — ужасната битка с риса на върха на Слънчевата скала, довела до ослепяването на Сивата вълчица. Някои събития остават незаличимо запечатани в съзнанието на човека. Така по не много различен начин те остават и в съзнанието на зверовете. Нито ум, нито разум са нужни да се измери дълбочината на тъгата и щастието. Без да разсъждава, Казан знаеше, че задоволството и спокойствието, пълният стомах, прегръдките и милите думи вместо бой достигнаха до него чрез Жената, а другарството в пустошта, верността, предаността и всеотдайността бяха част от Сивата вълчица. Третото незабравимо нещо щеше да стане в открития в тресавището през дните на глад и студ техен дом под поваленото дърво.
Напуснаха тресавището преди повече от месец. Тогава то беше покрито с дълбок сняг. Когато се върнаха там, слънцето топло грееше през първите прекрасни пролетни дни. Навсякъде се виждаха големи и малки потоци от топящия се сняг, чуваше се пращенето на пукащия се лед, замиращите звуци на заледените скали, земя и дървета и всяка нощ студеният блясък на северното сияние дълго пълзеше все по-нататък и по-нататък към полюса в избледняващо великолепие. Рано започнаха да напъпват тополите и
