Чато Калман
Елените на господин Майер
Старият лесничей въздишаше:
— Ай, ай! И това ми дойде до главата. Да продавам елените на имението за отстрел! Ако можеше покойният господар да види, ще се преобърне в ковчега.
Управителят на имението огорчено махна с ръка:
— Остави, чичо Шаму! И без това си има от какво да се върти, ако знаеше какви ги върши синът му. И по-добре ще е, ако продадем десет елена по хиляда пенгьо1, отколкото младият граф да даде под наем цялото имение. Знаеш, че нищо не му пречи да го направи! А това преди всичко ще засегне теб, чичо Шаму.
Този довод подейства. Чичо Шаму, макар и въздишайки, написа обявлението:
Беше ужасно доволен от изискания си стил и това донякъде облекчи мъката му, но когато седна в каруцата, за да си тръгне към къщи, започна да става все по-сърдит на онези, които щяха да си пъхат носа в красивите му гори, да стрелят по чудесните му, гледани с любов елени, и всичко само затова, защото имат пари, а едно е сигурно, че от ловуване си нямат никакво понятие.
— Виждал съм аз и такъв човек, който мислеше, че сърната е женската на елена! И все пак имаше лице да нарами ловната пушка.
След няколко дни обаче, когато се появи първият клиент, чичо Шаму остана приятно изненадан. Казваше се господин Майер. Идваше от Берн и искаше да убие три елена. Плати предварително, което се хареса на чичо Шаму повече и от чудесните пушки, които онзи вадеше една по една, за да му ги покаже. Господин Майер имаше три пушки. Двамата мъже се сприятелиха особено след като господин Майер показа, че има чудесни разбирания по отношение на лова на едър дивеч. Той така добре знаеше цялото майсторство на ловуването, че чичо Шаму тайничко в душата си му поиска извинение за това, че е имал такова лошо мнение за него. Господин Майер каза, че и той имал чудесна ловна територия, но сърцето не му давало да стреля по собствените си елени, които познавал почти лично. С това той напълно спечели чичо Шаму.
Останаха така до полунощ, седяха на чаша вино, и си говореха за дивеч и пушки, за пушки и дивеч и накрая чичо Шаму започна да си мисли, че този човек владее по-добре от него ловния занаят. Поне на теория. Но дали знаеше да стреля?
— Господин директорът сигурно е чудесен стрелец — се реши да попита най-накрая чичо Шаму.
Господин Майер сви рамене:
— Ами както го погледнете! Познавам и по-добри от мен, но все още не се оплаквам нито от очите, нито от ръката си… Все пак не съм привърженик на рискованите изстрели. Няма по-лошо от това човек да рани бедното животно, вместо да го убие без всякакви мъчения. Това се е случвало и с мен… и сега все още имам угризения на съвестта, като си помисля за онези мъчения, които бедното животно трябваше да изтърпи, докато някъде умре.
Този разговор вече беше съвсем по вкуса на чичо Шаму. За тези думи той прие швейцареца в сърцето си:
— Та моля ви се, ще се постараем да няма причина за никакви оплаквания. Утре сутринта тук ще бъде горският, който ще ви води. Избрах такъв, който знае и немски. Казва се Щауб. Много способен младеж.
Тогава господин Майер зададе един странен въпрос, който в първия момент доста изненада чичо Шаму:
— Този човек стреля ли добре?
Лесничеят направи такава физиономия, че господин Майер намери за необходимо да даде обяснение:
— Разбирате ли, аз имам обичай да нося две пушки… И затова питам, защото едната ще е у него, а е доста неприятно усещането, когато зад теб върви неопитен човек със заредена пушка в ръце.
Чичо Шаму махна с ръка:
— Можете да бъдете спокоен, този човек е добър ловец, беше бракониер…
На другия ден преди обяд отново се срещнаха с господин Майер, който беше облякъл ловен костюм, но това никак не беше изгодно за него, защото си личеше, че и двата му крака бяха леви — този малък телесен дефект почти не се забелязваше, когато той беше в нормални дрехи. Това бе забелязано от чичо Шаму само мимоходом, защото вниманието му бе обърнато към Щауб, който мъкнеше след господин Майер главата на един огромен четиринадесетак.
— Къде го убихте? — попита той. — Та аз дори изстрел не чух.
— Долу, в подножието на Чонкаш — отговори Щауб. Очите на Майер светеха от радост.
— Е, какво ще кажете? Нали е чудесна? Поне осем кила е!… Беше много далеч, доста трябваше да се катерим, но си струваше… Прокраднахме се на около 80 крачки. Куршумът го удари точно под плешката… тъкмо се изправяше и падна… Докато стигнем до него, беше вече умрял… На върха на планината обаче ревеше още един, по-силен. Утре или още днес ще се опитам да го ударя…
Щауб тихичко се смееше, докато хвърляше главата и изтриваше кървавата си ръка о̀ панталоните.
— Добре стреля тоя господин! — каза той на унгарски. — Щом се прицели, това беше краят на елена.
Господин Майер неспокойно завъртя главата си.
— Вас загт ер? — запита той — Вас заген зи?
— Че много хубаво стреляте, господин Майер! — отговори чичо Шаму.
Господин Майер скромно сви рамене:
— Майн гот! Не е чак толкова голяма работа! Е, вървете си, обърна се той към Щауб, — обварете черепа така, както Ви казах… И тогава ме събудете. А другото вече го знаете!
На чичо Шаму му направи впечатление, че Щауб застана в стойка мирно, като че ли беше глътнал шомпола на пушката. Искаше да го попита колко бакшиш е получил от швейцареца, но след това се отказа. Не бива да се фамилиарничи с хората, защото от това се разхлабва дисциплината. Каза му само това:
— Не забравяй да изчистиш оръжието! Иди вътре и му го поискай.
— Той не стреля с онази — отговори Щауб, — с тази стреля. — И показа висящата на врата му чудесна двуцевка. — Преди малко ми я даде — добави Щауб за обяснение.
… На другата сутрин швейцарецът пак замина с Щауб и следобед вече беше донесен новият елен. Това беше неповторим осемнадесетак, най-хубавият в гората. Сърцето на чичо Шаму се сви и той започна да се кара на горския, когато останаха насаме.
— Как по дяволите намерихте точно този? Същата работа щеше да свърши и дванадесетак или четиринадесетак, това можеше да ти дойде и на тебе на ума, да не убивате най-хубавия.
— Показвах му два преди това, но той само махаше с ръка. Когато чу гласа на този, така тръгна към него, като че ли искаше да го настигне с бягане…
Вечерта на четвъртия ден донесоха главата и на третия елен. Това беше шестнадесетак. Господин Майер топло разтърси ръката на чичо Шаму:
— Наистина много благодаря!… Дори и не съм мислил, че със сравнително малко усилия ще се сдобия с такива чудесни трофеи.
Същия ден вечерта разговаряха още доста дълго време. Господин Майер наново и наново разказваше как и при какви условия бяха ударени трите елена. Правеше го с вълнение и без всякакъв оттенък на самохвалство, което подхождаше само на един чистокръвен ловец. Чичо Шаму му прости, и то дотолкова, че когато се прощаваха, обеща, че ако в бъдеще пак продават елени, преди да даде обявлението, първо да съобщи на него. В себе си се надяваше, че в бъдеще условията ще се подобрят и вече няма да продават елените, значи можеше да обещае.
