отида до Чейз Парк.
— Бих казал, че съществува и друга възможност — каза господин Джолис и се наведе към нея. Като хрътка, подушила диря, помисли си тя и очите й започнаха да излъчват повече враждебност, отколкото някой досега беше предизвиквал у нея.
— Не, няма друга — от тона й лъхна не по-малко студ от ледените висулки, спускащи се от стрехите на къщата.
— Може би — не отстъпи Джолис, — да допуснем, че е вероятно негова светлост да не пожелае вие да живеете в Чейз Парк — все още се бе привел напред, а сега и дясната му ръка беше протегната към нея.
— Съпругата му почина преди седем месеца, точно преди ежегодното ми посещение там. Не мога да си представя, че той не би желал присъствието ми. Жена му единствена не ме понасяше по причини, които, смятам, бяха разбираеми. Той беше неин съпруг, но не изпитваше никакви чувства към нея. Отдавна разбрах защо я измъчваше такава горчивина. Било, каквото било, сега тя е мъртва.
— О, но сега негова светлост трябва да бъде много внимателен, надявам се, че разбирате, госпожице Кохран. Негова светлост е твърде опечален, той е в траур. Всичките му съседи, а и не само те — цялото общество, хората, на чието мнение държи, ще наблюдават внимателно поведението му.
— Защо? Със сигурност той няма да се ожени отново, поне не скоро. Аз съм само незаконно родената му дъщеря. Кой ще го е грижа дали живея в Чейз Парк или не?
— Всички, и то много скоро, ако се преместите там. Ще бъде израз на крайно неуважение към паметта на съпругата му, госпожице Кохран. Трябва да ми повярвате, защото аз съм наясно с правилата на това общество, а вие — не.
Думите на адвоката съвсем не бяха убедителни, но тя не искаше да спори с него.
— Не вярвам някой толкова стриктно да следи за поведението на мъжете; това изискване се прилага само спрямо жени — прозвуча гласът й сякаш някъде отдалеч. — Нито пък вярвам, че мъжете са способни да скърбят за каквото и да било толкова дълго време — тялото й застина в още по-голяма неподвижност, въпреки че тя го усещаше в същото време да се накланя назад, отдалечавайки се от протегнатата ръка на мъжа.
Спомни си реакцията на баща си, когато съпругата му умря: искрено и дълбоко облекчение. Най-сетне смъртта беше отнесла графинята — при поредното раждане. Сълзите на графа, осъзна дъщеря му, размишлявайки по-късно, бяха за новороденото, умряло само два часа по-късно, а не от загубата на съпругата.
— Възможно е да сте права — каза господин Джолис. — Но сега няма кой да се грижи за вас, госпожице Кохран. Може би най-добре би било да потърсите някой с положение в обществото, който да ви закриля и да осигурява живота ви в това чудесно жилище.
Тя му се усмихна. Господин Джолис, като човек, познаващ я от доста време, се стресна от тази усмивка — красива и сгряваща тялото му чак до върховете на подутите пръсти на краката му. Тя оформяше две трапчинки и откриваше идеално равни редици от малки бели зъби. Не можеше да си спомни някога досега да я е виждал да се усмихва.
— Ако реша да остана в къщата, ще ми кажете ли кой е собственикът й?
— Скуайър4 Арчибалд, но вие разполагате с толкова малко пари, че не трябва и през ум да ви минава да продължите наемните отношения. Ами, че това е абсурдно, това е…
Тя се изправи с ръце, отпуснати отстрани до тялото.
— Бих желала да си тръгнете веднага, господин Джолис. Ако има още нещо, което е необходимо да знам, моля известете ме писмено.
Адвокатът нямаше друг избор, поне за момента, освен също да се изправи, което и стори, вперил поглед надолу към лицето, от което красивата усмивка беше изчезнала, без да остави следа.
— Смятате се за повече от това, което сте, госпожице Кохран. Мислете каквото си щете, но вие сте и винаги ще си останете само едно копеле. Не можете да продължите да живеете тук. Срокът на наема изтича на петнадесето число следващия месец, а дотогава няма да имате пари да го продължите. Скуайър Арчибалд е седемдесетгодишен старец и със сигурност вече не се поддава на прелъстяване. От вас той ще иска пари, а не да стоплите антиката, в която се е превърнало леглото му. Ще ви се наложи да напуснете къщата. Ако уважаваният ви баща пожелае да ви приеме — той ще ви даде подслон, но за колко дълго? Не забравяйте, че красивата ви майка е мъртва. Да не би да си мислите, че той някога се е интересувал от вас? Той желаеше майка ви и никого другиго, със сигурност не и вас. Бих размислил над възможността аз да защитавам интересите ви, госпожице Кохран…
От гняв всякакъв цвят се беше оттеглил от лицето й, а очите й бяха загубили какъвто и да е израз. За известно време тя остана взряна в него, после се завъртя и излезе от малката гостна, без да продума.
Господин Джолис не знаеше какво да стори. Дали госпожица Кохран щеше да размисли над добре формулираното му предложение? Лично той я считаше за груба и надменна, но това щеше да се промени. Запита се дали е девствена. Чуденето му не продължи дълго, защото мислите му бяха прекъснати от появата на Баджър, прислужника, от чиято закрила се бяха ползвали и госпожа Кохран, и Херцогинята. Огромна фигура, яки мускули, коса — гъста и бяла като на пророк, грозота като на плашило. Освен всичко това очите му се бяха налели с кръв.
Господин Джолис отстъпи крачка назад.
— Сър — започна Баджър учтиво, прекалено учтиво, — време е да освободите къщата от присъствието си. Ако в течение на броени секунди не изчезнете оттук, ще трябва да се погрижа негова светлост да бъде уведомен за непристойното ви поведение, за което няма да му бъде приятно да научи.
Ха! Тоя човек не знае какво говори, помисли си господин Джолис и после каза.
— Без съмнение негова светлост ще се радва да се отърве от копелето си. Скоро, Баджър, ти самият ще останеш без пари, защото тя не е в състояние повече да ти плаща. Тогава, смея да твърдя, няма да разговаряш по този начин с хората с по-високо положение от твоето. Без значение, че имаш повече акъл, отколкото ти се полага, или че можеш да се изразяваш добре, ти си в окаяно положение и си оставаш само един слуга.
Баджър само се усмихна и поклати глава. В следващия миг се оказа до него, вдигна го като вързоп и го пъхна под едната си ръка. Сетне го занесе до входната врата и го стовари върху замръзналата земя, от която след пет месеца щяха да разцъфнат червените, жълти и бели рози на Херцогинята. Влизайки обратно в къщата, той я съгледа и й се усмихна, при което откри предни зъби с впечатляващо разстояние между тях.
— Ще си отпочине малко в снега и ще се оправи, не се притеснявай — вдигна ръката й и я сви в юмрук. — Херцогиньо, нали ти бях показал как да се завърташ и да удряш с палец, свит под другите пръсти? Защо не му стовари един над саксията?
Тя направи опит да се усмихне, но не й се удаде. Лицето й беше сковано като земята в ледена обвивка отвън.
— Не искам да го виждам отново, Баджър.
— Нищо чудно — каза той и пусна ръката й. — Но запомни, ако някое приятелче започне твърде много да си позволява, най-добре е или с един удар да го накараш да си изплюе зъбите, или с всичка сила да ритнеш нагоре с коляно.
— Така и ще направя. Благодаря ти, Баджър.
Прислужникът изгрухтя в отговор и се упъти към кухнята, за да забърка соса с къри за пилето, препичащо се в отворената пещ. Изпълняващата функциите на готвачка и прислужница мис Прис5, както Баджър винаги я наричаше, беше отишла до Уелфорд на Ейвън да види боледуващата си леля и от две години насам не беше се връщала. Задълженията й бяха поети от Баджър. Той имаше дарбата на отличен готвач и му се щеше Херцогинята да си хапва по повечко от превъзходните му кулинарни произведения.
Преди много години госпожа Кохран му беше разказвала как при посещенията на Херцогинята в Чейз Парк всеки си придавал вид — поне външно, че я възприема като някаква далечна братовчедка от Холандия или Италия, при все че холандски не знаела и думичка, а италианският й бил забележително лош. Но нямало подхвърлени думи по адрес на Херцогинята — толкова красива и величествена била в гордостта си, че
