тихо изстена.
Беше един от редките дни в разгара на лятото, в които, както си мислеше Маркъс, безоблачното небе и чистият въздух събуждат у човек или поетично вдъхновение, или желание да пришпори в галоп коня си. Той отдаде предпочитанията си на галопа. Рано тази сутрин заедно с Херцогинята бяха изпратили Хана Креншоу. Беше имала нахалството да му подхвърли тихо, докато й помагаше да се качи в каретата, наета да я откара в Лондон.
— Тя е необикновена жена, милорд, надявам се, че сте го забелязал. И нещастна, а не трябва да бъде така. Вярвам, ще се погрижите за нея и няма да се превърнете в един от съпрузите, заради които жените биха предпочели да са омъжени за някое прасе, отколкото за тях.
Думите й бяха оставени без коментар. Вместо такъв той беше затръшнал вратичката на каретата и махнал на кочияша да тръгва, след което я бе изпратил с поглед, докато се спускаше по широката алея. След това Херцогинята му бе казала.
— Какво преживяване, Маркъс! Имаш извратено чувство за хумор, но то ми харесва. Не ми остава нищо друго, освен да те надмина в шегите.
— Не си го и помисляй! — беше разтревоженият му отговор. — Обещай ми, Херцогиньо, не прави нищо такова, преди да си се почувствала нормално.
— Добре съм, Маркъс. Бременна съм и здравето ми е отлично.
За миг беше погледнал корема й, все още плосък под роклята. Изглеждаше невъзможно детето му да е в утробата й.
После тя с въздишка се бе прибрала, докато той, ругаейки тихо, се беше отправил към конюшните.
— Господин Тревор вече излезе на езда — уведоми го едно от конярчетата, докато разглеждаше внимателно една от подковите на жребеца му.
— Без да иска разрешение, язди мой кон. Проклет нахалник!
— Отличен ездач е тоя господин Тревор, отличен. С кончето са като едно същество — напол’вина човек, напол’вина кон. И господин Джеймс отиде с него. Господин Джеймс е различен от господин Тревор. Той се отнася с коня си кат’ с ’убава дамичка.
Не срещна никъде по пътя си Тревор и Джеймс, въпреки че отиде до развалините на абатството „Сейнт Суейл“. По едно време се улови, че търси долчинка с дъб, кладенец и нещо, което да прилича на деветка. Две обърнати гърбом деветки. Дяволска работа. Дяволски оплетена следа.
Забеляза самотна женска фигура, движеща се по тесния селски път, от който се излизаше на алеята за имението. Различи Урсула и я настигна.
— Добро утро, братовчедке. Защо не яздиш?
— Денят е великолепен. Когато яздя, вниманието ми е заето преди всичко от грижата да не падна. А днес листата дори изглеждат по-зелени, не мислите ли? Такива дни не се пропускат. Тук вали много повече, отколкото в Балтимор, където времето също не е цвете.
— Мислиш ли си за дома, Урсула?
— Да, но Англия също ми е дом, след като татко се е родил тук. Чейз Парк е необикновено място. В Америка няма такива къщи. Няма вековни сгради с тайни коридори и скрити ниши и други загадки като тези, които биха могли да ни подскажат къде е съкровището на Уиндъм, ако сме достатъчно наблюдателни да ги открием.
Той слезе от коня, преметна юздите през главата му и закрачи до братовчедка си.
— Мама казва, че то не е просто съкровище, а наследство, предназначено за по-младия син, защото на по-стария се пада графската титла, Чейз Парк и всички имоти и пари. Тоест, това наследство е за съпруга й, а след неговата смърт — на нея.
— Разбирам — каза Маркъс, едва ли не във възхита от необоримата логика на леля си. — Е, моите опасения са, че, ако има съкровище, или ако искаш, наречи го наследство, то принадлежи на мен, графа. Със съжаление трябва да отбележа, че не възнамерявам да го подаря на майка ти. Тревор и Джеймс са някъде навън, но не видях никой от тях.
— Нито пък аз. Тревор иска да си тръгваме и търпението му започва да се изчерпва. Що се отнася до Джеймс — той иска да намери наследството, но не мисля, че би го откраднал от теб, за разлика от мама, ако наистина става дума за кражба, защото не съм уверена на кого то би трябвало да принадлежи. На мен лично ми се ще да го притежавам.
— Майка ти — започна Маркъс внимателно, — е твърде необикновена личност. Такава ли е била винаги?
Урсула наклони глава на една страна.
— Така мисля. Може би и с годините става все по-странна. Или може би пък това ми усещане се дължи на порастването ми. Трудно е да разбереш, когато си млад. Мислиш ли, че Херцогинята се дразни от приказките й? Не изглежда да се ядосва, а има от какво. Мама често прекрачва нормите на приличието. Прави необясними неща, после ги забравя. Или се преструва, че забравя.
— Херцогинята е достатъчно интелигентна, за да се пали от обиди, независимо колко умело подхвърлени. Интересно е, ако майка ти наистина забравя.
— Не беше чак толкова, когато погрешка поднесе развалена храна на един съсед и човекът едва не умря.
— Да не би… ъ-ъ… тоя съсед да й е бил неприятен? Погледни оня дъб ей там. Със сигурност е по-стар на години от теб.
— Разбира се. Иначе би бил фиданка. Сетих се, господин Сампсън спомена, че някой си майор лорд Чилтън пристигал днес.
— Ами да, забравих покрай всички тия вълнения.
— Какви вълнения?
— Краткото… ъ-ъ… посещение на госпожица Креншоу.
— Чух Тревор и Джеймс да се смеят по този повод. Джеймс каза, че Херцогинята ти била опънала ушите. Тревор отвърна, че си опитал и си успял за кратко да я подлудиш, което не било лошо да се прави понякога. Спомена нещо и за това, че те налагала с ботуша си, но това никак не ми изглежда възможно. Кой е този майор лорд Чилтън?
— Всъщност името му е Фредерик Норт Найтингейл, виконт Чилтън, един от най-добрите ми приятели. Допреди две години почти не го познавах, когато групата ни налетя на френска засада. Застрелях войника, който се готвеше да го промуши в гръб със сабята си. Преди един месец се разделихме в Париж.
— Той като тебе ли е мил, Маркъс?
— Разбира се, че не. Той е вглъбен в себе си и раздразнителен и не би се радвал като нас на хубавия ден. Човек на мълчанието и странните настроения. Опасен е, което му и личи. Аз много го харесвам.
Тя се засмя и взе ръката му в своята. Маркъс заяви без притеснение.
— Внимавай Херцогинята да не види, че държиш ръката ми. Много е ревнива. Съзре ли ни, няма да се учудя, ако ми пререже гърлото. Твърде млад съм, за да се разделя с тоя свят, не мислиш ли?
— О! Ужасен си, Маркъс. Херцогинята е истинска дама.
— Дама, която се опита да ме очисти на няколко пъти — с камшик, с юзда и с ботуш — и се справи нелошо. Мисля, че следващото оръжие, до което ще прибегне, е пистолет. Слава Богу, че няма навика да носи такъв в себе си. Иначе вече да съм покойник.
Братовчедка му се отдалечи, смеейки се, и подхвърли през рамо.
— Най-вероятно си заслужил такова отношение. Аз отивам до потока ей там. Не казвай на майка ми, че си ме срещал.
Бил ли е някога той самият тъй млад? Лял ли се е от устата му смехът така свободно? Младостта му беше попарена онова лято, когато Чарли и Марк се удавиха.
Маркъс яхна коня си и продължи към конюшните. В преддверието на къщата го посрещна хаос.
В подножието на широкото стълбище стоеше Норт Найтингейл и в ръцете си държеше Херцогинята — безчувствена или мъртва. При тази гледка от гърдите на Маркъс се изтръгна рев на ранено животно.
Маркъс, самият той полудял от безпокойство, знаеше, че жена му изпитва болка, че е слаба и уплашена, затова се постара гласът му да звучи успокояващо, доколкото е възможно.
