я втренчено.
— Здравей, Джеймс. Изненадана съм да те видя.
Той продължи да я гледа втренчено и безмълвно още доста време:
— Боже мой, просто не мога да повярвам! Само се погледни. Какво си направила със себе си? А, сетих се. Маги е оставила своя отпечатък върху теб.
— Да — каза тя и вирна брадичка. Чувстваше се като кралица, чувстваше се като жена, към която Джеймс Уиндам можеше да изпитва възхищение, а може би дори страстно желание, както към Кони Максуел.
— Всеки остави отпечатък върху мен.
Тя знаеше, че гърдите й са обли и бели, че имат добре видима цепка. Косата й беше прелестно нагласена, водопадът от къдрици, който се диплеше по гърба й, сигурно изглеждаше романтично. От двете страни на лицето й падаше по едно „палавниче“, което почти докосваше раменете й. Беше с червило за устни. През носа й минаваше само една единствена нишка от лунички. Тя се беше погледнала в огледалото, когато се качи в спалнята си. Знаеше, че изглежда не по-малко красива от която и да било от другите жени в Зелената кубическа стая, които сега танцуваха валс. Дори ръцете й бяха станали кадифени от всичките кремове на Маги.
— Изглеждаш нелепо.
Долната й устна направо провисна:
— Какво?
Сампсън се прокашля и любезно се обади:
— Джеймс понякога изпада в настроенията на майка си, Джеси. Мисля, че всъщност искаше да ти каже, че изглеждаш зашеметяващо, както казват французите.
— Нищо подобно, Сампсън — апострофира го Джеймс през рамо. — Ако сега тук беше майка ми, веднага щеше да те сложи на място. Стой настрана и не се бъркай. Слушай сега, момичето ми, какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? Приличаш на някоя изрисувана уличница с това червено мазило, наплескано по цялата ти уста. Още малко, и гърдите ти ще изскочат от роклята, а пък аз досега дори не бях забелязал, че имаш гърди. Или може би просто си ги понадула с носни кърпички? Няма ги и луничките ти… Това пък защо? Да не би през последните два месеца да си стояла затворена в тъмна стая и по носа ти да е отишъл цял декар краставици? А тая ужасна рокля? Та ти едва стъпваш от страх да не се спънеш в тия проклети волани с не по-малко проклетите ти крака, Косата ти пък изглежда така, сякаш си се приготвила да излезеш на сцената в някоя средновековна пиеса. Обзалагам се, че не можеш дори да помръднеш главата си без страх, че ще ти изпопадат фибите и косата ти ще се разхвърчи. Боже мили, ти с фиби на главата си, ти! Какво означава всичко това?
Тя се чувстваше съкрушена. Илюзиите й за красота се бяха сринали на парченца в краката й, а те вече и доста я боляха, защото пантофките на дукесата й бяха малки. Въпреки това му каза с равен глас:
— Мога да си движа главата и без да ми се съсипе прическата.
Той пристъпи към нея и стисна ръцете й под раменете. Повдигна я за миг от земята и после пак я остави на мраморния под.
— Това са само глупости. Забрави, че изобщо съм казвал нещо. За момент си загубих ума. Важното е, че си тук, че си жива и здрава. Молех се Маркъс да те приюти. Но ти действаш толкова трогателно и прочувствено, че не би могъл да те изгони.
— Но ти не ме харесваш нито така, нито иначе, нали? Върви по дяволите, Джеймс! Аз съм красива. Маркъс ми го каза. Сампсън също. И Маги.
— Ха, така значи? Ами да, те не те познават от четиринадесетгодишна възраст. Не са те виждали да падаш от дърво като застреляна патица. Не се те гледали как дъвчеш сламка, със стара филцова шапка, прихлупена над очите, докато си тананикаш някоя от песничките на дукесата. Нито пък са те помирисвали, когато лицето ти е било покрито с краставици.
— Какво общо има всичко това сега? Каква е връзката на тези неща с факта, че сега съм красива? Погледни ме, Джеймс! Мътните те взели, погледни ме!
— Гледам те. Но не смея да те докосна от страх, че ще се разпаднеш на малки лъскави парченца. Я ми кажи какво е мнението на Спиърс за всичко това?
— Още не съм се запознала със Спиърс.
— Странно наистина. Обикновено Спиърс оглавява тази банда заговорници. Къде, по дяволите, е той, Сампсън?
— Тук е, мастър Джеймс. Не точно тук, нали разбирате, тъй като в момента не стои до мен, но не е напускал сградата, така, както би трябвало да бъде и както сам той го желае.
Джеймс махна небрежно с ръка. После отново прокара пръсти през косата си и тя щръкна нагоре.
— Нещо съвсем се обърках тук, а Бог ми е свидетел, че през последните два месеца непрекъснато репетирах всичко онова, което щях да ти кажа. Сега обаче нищо не става, както го бях замислил, и то само по твоя вина, само заради това, че си толкова страшно различна. Аз очаквах ти да си си ти, а не такава жена, каквато дори не съм сънувал, че съществува. Да не би да носиш даже и дълги женски чорапи?
Без всякакво колебание Джеси повдигна красивата си пола от жълта коприна и фустата под нея, за да му покаже светлите си копринени чорапи.
Очите му се кръстосаха.
— Бързо си смъкни роклята обратно! Можеше да ми кажеш и само едно „да“. Изобщо не знаеш как да се държиш. Ти си толкова дама, колкото дукесата може да е някой наквасен с джин мошеник от Сохо. Я сега ми кажи, Джеси, защо, по дяволите, избяга? Да, това настина беше първият въпрос, който мислех да те попитам. Слава богу, че накрая си го спомних. Защо, Джеси?
— Глупав, излишен въпрос. Много добре знаеш, че избягах, защото бях озлочестена. Всички го знаеха. Гленда ми даде триста долара, за да се махна. Обеща ми също да ми подари няколко рокли и едно наметало, но не го направи. Тя си мислеше, че ще отида при леля Дороти в Ню Йорк, но аз, естествено, не се веснах там.
— Да, тъкмо това Гленда със сълзи на очи съобщи на всички. Тя каза, че сама си разбрала колко си се опозорила и затова си напуснала, тъй като не си искала да посрамваш повече семейството си. Никога не съм и помислял, че можеш да живееш при леля ти Дороти. Тази стара вещица е по-голяма напаст дори от скъпата ми майка. Ти си идиотка, Джеси, но никога не съм те мислил и за глупачка. Веднага отидох на пристанището и проверих какви кораби са отплавали за Англия. „Флаинг Батрис“ беше заминал точно в деня на твоето изчезване. Един от докерите си спомни за теб — видял те да обикаляш напред-назад по палубата. Каза ми, че си била облечена съвсем като мъж, но не си успяла да заблудиш никого. Дяволите да те вземат, Джеси, не си направи труда да ми драснеш поне една бележка. Даже и на баща ти не си оставила никакво съобщение. Просто си скочила в проклетите си панталони и си се изпарила. Обясних на Оливър, че ще дойда до Англия да те взема. Той иска да се върнеш. Не знам защо го иска, но е истина.
— Татко може и да иска да се върна, но Гленда е права. Никой друг не е приритал за мене.
— Това са глупости и измишльотини. Докато се върнем в Балтимор, вече никой няма дори да си спомня, че си лежала върху мен, че ръцете ти са били върху лицето ми, а устата ти — само на сантиметри над моята.
— Мастър Джеймс — обади се Сампсън и се приближи до Джеси, — всъщност ние с господин Спиърс, господин Баджър и Маги обсъждахме това много подробно и нашето мнение е, че Джеси никога повече няма да бъде приета в Колониите. Не и в настоящото й положение.
— Да, в случая съм съгласен. Я само я погледни. Това нейно настоящо положение ще й донесе безброй мъжки предложения. Мъжете ще си загубят ума само като я погледнат.
Това, ако Джеси не се лъжеше, в никакъв случай не приличаше на обида.
— Какви предложения имаш предвид, Джеймс?
— Млъкни, Джеси, Сампсън, ти се разкарай! Или поне се отдалечи с три стъпала по-нагоре. Не съм тръгнал да я душа… поне още не. Благодаря ти. Слушай сега Джеси, това е най-глупавото нещо, което някога си правила. Не, не съм прав, спомням си как на едно състезание така силно искаше да ме победиш, че реши да не заобикаляш. Опита се да прескочиш с коня едно дърво, което беше изкоренено предната нощ от буря, но конят ти не успя и ти полетя в един ров, пълен с вода.
— Тогава яздех Ейбъл. Спомням си, че направо щеше да ти се пръсне коремът от смях. Помня как спря
