— Ами тогава всеки любовник би трябвало да проявява същата загриженост, като теб. Нормално е да се предполага, че мъж, който изневерява на жена си, не би искал любовниците му да раждат негови копелета.
— Ти няма да имаш любовници, Джеси.
— Ако ти няма да имаш, само тогава.
Джеймс прокара пръсти през мократа си коса.
— Проклятие, просто не мога да повярвам! Сигурно съм адски луд, за да стоя и да слушам тия глупости, които извират от невежата ти уста. Стига, Джеси, просто замълчи. Остави ме да ти кажа за Кони Максуел. Тя нямаше да ми е любовница, ако бях женен. Учудва ли те това?
— Да. Ако бях на нейно място, смятам, че нямаше с мека ръка да се откажа от тебе и просто да те отпратя.
Дъхът му направо секна, сякаш му забиха юмрук в корема.
— Млъкни! Не мога повече да слушам брътвежите ти. И двамата сме вир-вода. Не бих искал някой от нас да получи белодробно възпаление. Хайде сега да се връщаме при другите.
Тя мълчаливо тръгна до него. Дъждът все още валеше, но вече се бе превърнал в леко ръмене. Разстла се мъгла. Сякаш избликваща от недрата на земята, тя забули всичко с нежен, сив воал. Те чуха крякането на Фред, което той сигурно смяташе за прекрасен любовен зов. Приличаше на предсмъртните крясъци на мишелов.
Джеси се разсмя.
Джеймс я погледна, но тя не му даде никакво обяснение. Тогава той взе ръката й в своята и двамата продължиха да вървят към къщата, хванати ръка за ръка.
Когато влязоха в кухнята, съдебните заседатели вече ги очакваха, подготвени за всякакви изпитания.
— Ето ви и вас — каза Баджър. — Решихме, че първо ще дойдете в кухнята. Приготвили сме ви сухи халати. Джеси, иди ти първа в кухненската пристройка и си свали мокрите дрехи. После и ти, Джеймс. Накрая ще получите топъл чай и порция вкусни ябълки по португалски — рецепта, която съвсем наскоро получих по пощата от мой колега, главен готвач на жабарите в един хотел в Руен.
— После ще обсъдим вашата сватба — добави Спиърс. — Негова светлост ще говори с господин Бейгли, помощника на нашия енорийски свещеник. О, Боже, ами нали трябва да се обявят имената на младоженците поне три седмици предварително в църквата. Никой от нас не би искал да чакаме толкова дълго.
— Джеймс, с помощта на Негова светлост може да бъде осигурено разрешение за брак, без да се обявяват имената ви в църквата — категорично изрече Баджър.
— Аз вече говорих с дукесата за сватбената ти рокля, Джеси — обади се и Маги.
Сампсън подаде глава през вратата на кухнята:
— Току-що предупредих Негова светлост и дукесата, че и двамата сте тук.
Графът надникна над рамото на Сампсън:
— Е? Ще трябва ли да търсим господин Бейгли?
— Да — отвърна Джеймс.
— Да — повтори след него Джеси.
— Може би — обърна са Маркъс към Джеймс — ще ми кажеш как успя да спечелиш? Нещо елегантно и романтично ли направи? Или може би си я налегнал в мократа трева и си я учил как да си поема дъх? А може би си я пазил от дъжда и през цялото време си я галил, докато тя се е задъхала от желание по тебе?
— Скъпи мой съпруже — каза дукесата и се промъкна покрай него и Сампсън, — мисля, че от тези приказки Джеси сигурно е пламнала цялата. Ти никога не успяваш да сдържаш мислите си, а понякога те са доста похотливи.
— На нея й харесва — отвърна графът. — Само я погледни. Виж как е кръстосала очите, зяпайки право в Джеймс. Давай да ги оженим колкото се може по-бързо, преди да го е съборила на пода в кухнята, за да си прави с него, каквото поиска.
— Нужно ни е специалното разрешение за брак, за да не обявяваме имената си в църквата — припомни Джеймс. — Кажи ми само какво трябва да направя, Маркъс, и аз ще се погрижа за всичко.
— Докато ти и Джеси си облечете сухите халати, ние ще обсъдим какво точно трябва да се направи — му отговори Спиърс. След това ще ви кажем.
Джеймс метна една кърпа по Спиърс, който се направи на страшно обиден. Графът се разсмя:
— Аз съм гладен, Баджър. Не са ли ти останали от обяд малко от онези кнедли със стафиди?
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
И чистокръвният кон, и съпругът трябва да притежават необикновена издръжливост, безкрайно самообладание и смелост.
— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна с очакване Джеси, която изглеждаше невероятно бледа дори в разкошната, смарагдовозелена сватбена рокля, която правеше раменете й да изглеждат толкова кадифени, че той не можеше да откъсне очите си от тях. Смарагдовозелено. Великолепен цвят за нея. Той правеше косата й още по-ярка.
Беше й купил чифт бели обувки, за да смени онези, които тя съсипа, бягайки от него в дъжда. Спомни си нейната реакция, когато й ги беше подал, увити в станиол. Тя погледна красивите бели обувчици и безмълвно застина на мястото си. „Ще са ти точно но мярка, Джеси, беше казала дукесата. Маги и аз очертахме подметките на твоите обувки, за да ги дадем на господин Добс, обущаря.“ Въпреки това Джеси беше продължила да стои, безмълвно вторачена в белите обувки. Накрая вдигна поглед към него и той можеше да се закълне, че беше видял някакъв страх в очите й, което изобщо не беше типично за Джеси. Страх от какво? „Благодаря ти, Джеймс“, беше му казала тя, след което се обърна и излезе.
Дукесата беше отбелязала с въздишка: „Тя пак отиде при Чарлз. Разбираш ли, той просто не я кара да се чувства несигурна или уплашена“. При тези думи Джеймс само се бе обърнал и излязъл.
Сега той гледаше към нея, докато епископът на Йорк, тази високопоставена персона, която се беше съгласила да води церемонията в услуга на могъщия граф Чейс, я поучаваше да се подчинява на съпруга си. Джеймс предпочиташе господин Бейгли, но Маркъс беше решил, че церемонията трябва да се води от някой от най-висшестоящите църковни сановници. Две капризни „палавничета“ се виеха надолу покрай ушите на Джеси. Изящни, бели уши. Никога дори не беше помислял, че Джеси можеше да има изящни, бели уши.
Толкова много и същевременно толкова малко се беше променило от онзи ден. Тя се беше превърнала в една особена Джеси, която не приличаше дори на новата Джеси. Просто беше станала сдържана. Не обелваше и дума, ако някой не я заговореше директно, а това определено нямаше нищо общо нито със старата, нито с новата Джеси. Може би се опитваше да бъде като дукесата? Нямаше успех, ако това й беше целта. Тя непрекъснато избягваше Джеймс, откакто той й беше дал обувчиците, и прекарваше по-голямата част от времето си с Чарлз и Антъни. Джеймс обаче не се притесняваше от това. Беше толкова зает с конете си в „Кандълторп“, че изпитваше истинско облекчение, задето Джеси не му хвърляше обидени или укорителни погледи, когато накрая все пак се появяваше в Чейс парк през дните, в които получаваше специална покана за вечеря от дукесата. Не можеше да се вживее в ролята на влюбения жених, не и спрямо една отракана хлапачка, на която му се е приисквало да размаже фасона при всяко състезание, когато са били съперници. Смяташе, че и Джеси не би могла да си го представи в подобна роля. Тя просто не можеше да очаква от него, че той ще язди всеки ден чак до „Чейс парк“, за да й гука стихове на ухото. Джеймс се беше почувствал като романтичния герой само веднъж в живота си — когато ухажваше Алиша. Господ му е свидетел, че той вече нямаше никакво намерение отново да влиза в тази роля. По онова време беше друг човек — толкова безумно влюбен, че едва успяваше да върже смислено изречение в нейно
