задницата и каза:
— Това ти е вторият път със Соубър Джон. Нещо отвътре ми подсказва, че си бременна. Само единадесет месеца, момичето ми — говореше й той, крачейки към портата на заградената ливада, — и ти ще станеш майка.
Тъй като това жребче щеше да й бъде първо, Джеймс знаеше, че трябва добре да я наблюдават, когато наближи да ражда в началото на следващата година.
Той се върна при къщата — нова, голяма сграда в английски стил от ранния XVIII век, оградена отпред от ябълкови, сливови и черешови дървета, които сега бяха пищно окичени с цвят. Откъм западната страна на къщата пък имаше красива розова градина. Томас, икономът на имението се грижеше за огромната зеленчукова градина, която се намираше зад къщата.
Джеймс беше купил къщата преди три години от Бумър Банкс, когото заловиха, че е злоупотребявал със средствата на обществен фонд за водни ресурси. В сделката бяха включени и две дузини роби. Джеймс незабавно ги освободи, но те всички продължиха да живеят при него. Той похарчи буквално всичките си пари за построяването на нови колиби за онези измежду тях, които бяха семейни. Осигури им и зърно за градините и качествен дървен материал за мебели. След като приключи с всичко, не му бяха останали никакви средства. Прогнилите тапети в гостната стая на къщата все още го караха да се вбесява, подовете бяха изподраскани, а пък през дупките по някои канапета и столове грозно стърчеше подплънката от конски косми. Кухнята беше по-стара и от най-старата американска мелница на река Патапско. Добрата Бес обаче знаеше как да накара всичко в нея да работи. Нужникът се беше развонял така ужасно, че на всеки, на когото му се налагаше да мине покрай него, започваше да му се гади. Ето защо Джеймс беше накарал всички да увият по една кърпа около лицата си, след което заедно бяха закопали стария нужник под два метра пръст и бяха построили нов.
След това прекръсти фермата с името „Маратон“ — за да изтъкне своите познания по латинска и гръцка култура, както беше отбелязал тогава неговият братовчед Маркъс, потупвайки го с длан по бузата. През последната година Джеймс все повече удължаваше престоите си в Балтимор. От време на време дори се размисляше дали да не продаде своя конеразвъдник в Йоркшир, но после само поклащаше отрицателно глава на самия себе си. Той обичаше „Кандълторп“, обичаше Англия и английските си роднини. Не, нямаше да изостави нито единия от домовете си.
Джеймс мина откъм източната страна на конюшнята, като автоматично си прехвърляше задачите, които вече беше свършил тази сутрин, и премисляше онова, което му оставаше да направи в следобедните часове. Изведнъж се закова на място, защото долови гласа на Ослоу — нисък и плътен, хипнотизиращ всеки, който го чуе. Джеймс моментално наостри уши.
— Ами да, Диомед бил победителят на залаганията в надбягванията за тригодишни коне в Англия, в Епсъм, още през 1780 година. Но после славата му замряла, защото не спечелил повече нито едно състезание, изобщо нищо свястно вече не могъл да направи. Тогава го дали за разплод в един конезавод, но и там пак се провалил — загубил плодовитостта си. Довели го тук през 1800 година, нали разбираш, купили го за спекулативни цели. И знаеш ли какво се случило, мис Джеси? Нашият чудесен американски въздух и добра американска храна, нашите американски кобили извършили чудо с този стар кон. Той възвърнал своята сила и оплодил почти всяка кобила във всеки щат. Да, ако Диомед беше мъж, щеше да е страхотен Казанова. Диомед е прадядото на американския състезателен кон. Той няма равен на себе си, казвам ти. И никога няма да има, запомни ми думите, мис Джеси.
— Боже мой, Ослоу! Ами че аз си спомням, когато той умря. Тогава бях малко момиченце, още през… Кога точно беше?
— През 1808. Велико старче беше той. Хората, които оплакваха неговата смърт в старата колониална земя, навярно са били повече от ония, които скърбяха за Джордж Вашингтон.
Тя се разсмя — чист, сладък, продължителен смях, почти толкова дълъг, колкото кльощавите й крака.
Джеймс се отклони към входа на конюшнята и завари Ослоу покачен върху един варел. В нозете му беше приседнала Джеси с кръстосани крака и със сламка в устата. Овехтяла стара шапка стоеше отметната назад върху главата й, а гъстата й червена коса стърчеше от фибите и провисваше от двете страни на лицето й. Беше облечена в опърпани дрехи, каквито носеха всички момчета в конюшнята в дни за миене на конете, а вълнените й панталони бяха толкова стари, че на коленете й висяха издути като торби и се усукваха около глезените й. Но все пак му се стори, че луничките над носа й бяха изсветлели. А и устните й вече не бяха напукани.
— Е, Джеси — обади се той, — какво беше онова нещо, дето го използваше за лицето си? Стори ми се, че ми замириса на краставици.
— Кое нещо? — попита Ослоу, като кимна за поздрав на Джеймс.
Той обаче поклати неодобрително глава:
— Значи й разказваш за Диомед?
— Не съм използвала нищо. Просто обичам да ям краставици. Джеймс, ти виждал ли си някога Диомед?
— Само веднъж, когато бях малко момче. Баща ми ме заведе заедно с брат ми на хиподрума и той беше там — велико старче, точно както го нарече Ослоу. Стоеше там като крал и ние всички отидохме и му се поклонихме. Беше голямо представление. Да не искаш да ми кажеш, че си мъкнеш насам-натам краставици, за да ги ядеш?
— Само понякога — Джеси рязко се изправи и се изтупа от прахта.
Джеймс забеляза, че вълнените панталони бяха доста стегнати около задника й, и направи физиономия. Джеси видя неговото смръщване и бързо изрече с отбранителния тон на банкер, когото са засекли с ръка в касата:
— Просто останах няколко минути, за да видя Ослоу. Не съм тук, за да те шпионирам или нещо подобно. Ослоу каза, че Соубър Джон е оправил Суийт Сузи.
— Да. Добре мина.
— Бих искала да купя този кон.
— Нямаш достатъчно пари за това, Джеси. И никога няма да ги имаш.
— Когато стана притежателка на собствен развъдник за състезателни коне, ще ги имам. И ще бъда най-известният и най-богатият собственик на състезателни коне в Америка.
Ослоу също се изправи:
— Никак не бих се изненадал, мис Джеси, никак. Хайде сега, бъди добро момиче. Напомни ми някой друг път да ти разкажа за старата проклетница, котката Грималкин. — И Ослоу си тръгна, като си подсвиркваше с уста.
— Откога имаш навика да си дърдориш с Ослоу?
— Познавам го, откакто съм родена. Той е приятел и освен това знае всичко за всеки кон, като се започне от сегашните и се върнем назад — чак до Байърли Търк, Дарли Арабиан и Годолфин Арабиан. Ти знаеше ли, че по бащина линия Соубър Джон произхожда от Годолфин Арабиан?
— Знам. Никога преди не съм те виждал тук. Колко често идваш да го виждаш?
Тя мълчаливо разрови пръстта с ботуш.
— Джеси, не те обвинявам, че шпионираш или че слагаш отрова в овеса на някой от конете.
— По-скоро ще сложа отрова на тебе, отколкото да причиня зло на който и да е кон. Е, добре, идвам тук още от малко момиченце. Когато господин Бумър живееше тук, винаги ми даваше чаша бордо, разредено с лимонада.
— Боже, та това звучи ужасно.
— Така си беше, но той просто се опитваше да ми угоди. Нищо обаче не разбираше от деца. Горкичкия господин Банкс, не стана от него добър престъпник… Беше прекалено добродушен.
— По-скоро беше един хленчещ страхливец, който бе готов да падне на колене пред всеки, само и само да не го предизвикат на дуел. Предпочете тъмницата пред това да застане лице в лице с някой от онези, които беше измамил.
— За мен той не беше хленчещ страхливец.
— Ти нямаше нищо за крадене. Е, хайде стига за това. Предполагам, че не си си счупила нищо при падането?
