съм не по-малко умна от Роухън.
Лейди Маунтвейл я погледна замислено.
— Не те познавам достатъчно добре, за да преценя, Сузана. Така, защо му е била на Джордж тази карта? Защо я е скрил в медальона? Ами ключето…
— Да — присъедини се към нея синът й, — ключето. — Постави го върху дланта си, приближи я до светлината на свещите и го заоглежда през лупата. Намръщи се. Наклони лупата първо на една страна, после — на друга. Усети, че двете жени отново се приближаваха прекалено плътно към него. — Не мога да разбера какво е гравирано върху него — каза най-сетне той.
Младата жена взе увеличителното стъкло и се взря на свой ред в миниатюрното ключе.
— Струва ми се, че е на латински — заяви най-после тя. — Да, изглежда е някакво име, но не мога да го разчета.
— Нито пък аз — потвърди няколко минути по-късно и деверът й. — Сигурна ли си, че е на латински, Сузана? Откъде знаеш, че е на латински? Ти си жена. Не може ли да бъде немски или гръцки?
— О, прескъпи мой, за подобна забележка не очаквай приятен отговор. Аз самата се съгласих, че е прекалено рано да преценявам доколко е умна Сузана, но не вярвам, че е чак толкова несведуща.
— Благодаря, Шарлот. Да, аз също мисля, че е латински.
На вратата се почука. Младият мъж изви като дъга едната си вежда.
— О, кой е пък сега? — възкликна снаха му, като вдигна нетърпеливо ръце и се запъти с несигурна крачка към входа.
— По дяволите, още си прекалено слаба за подобни упражнения. Сузана, спри! — Тя се подчини. Той я хвана през кръста и, като я притисна към себе си, рече: — Ела.
Беше Тоби, по нощница.
— Не можех да понеса тази неизвестност — впусна се незабавно в обяснения той. — Моля ви, кажете ми какво става? Открихте ли нещо?
Лорд Маунтвейл вдигна снаха си и я понесе към леглото й.
— Ще стоиш тук и няма да се оплакваш. — Зави я, а след това се обърна към брат й. — Намерихме половината на някаква карта в медальона, който Джордж подарил на сестра ти. Там пишеше: „Потърси стаята под прилива“ и две букви от нещо, което може би е име на град. Сузана мисли, че думичката върху ключето, което открихме с картата, е на латински. Не ми се вярва, че ще успееш да я разчетеш.
— Да — обади се баронесата, като се приближи до момчето. — Наистина, можеш ли да го направиш?
Тоби се взря в нея, в прелестните й дрехи и заекна:
— Ще опитам. — Взира се известно време в ключето, после натопи перото в мастилото и я написа. Погледна към младия мъж. — На латински е. Мисля, че е име. „Лео“ и след него римски цифри — IX.
— Лео — повтори Роухън. — Да, прав си, това е Лъв IX, папата. Да, всичко това може да се окаже много интересно. Тоби, ела с мен в библиотеката. Трябва да направим някои издирвания. Не, майко, ако обичаш остани със Сузана, иначе тя също ще ни последва и най-вероятно ще падне по стълбите и ще си счупи врата.
Шарлот не изглеждаше особено щастлива. Но щом забеляза, че снаха й премята крака през ръба на леглото, побърза да се съгласи.
— Добре тогава, оставам тук. Но ще побързате, нали?
— Да.
Върнаха се след двайсет минути. Баронът се усмихваше и потриваше ръце. Тоби изглеждаше напълно объркан.
— Какво стана? — попита младата жена и опита да се изправи до седнало положение, но деверът й я побутна внимателно, за да легне. — Какво открихте?
— Лъв IX е бил папа през XI век, по-точно от 1049 до 1054 година.
Двете жени го гледаха неразбиращо.
— Защо ключ, принадлежал на Лъв IX, се е озовал у нас? Така или иначе — продължи след кратка пауза Роухън, — проверихме още нещо. Картата е свързана с някаква местност в Шотландия. А какво общо има въпросният папа с Шотландия? Били са опасни времена, изпълнени с насилие. Папите не я посещавали, но защо пък някой шотландец да не е отишъл до Рим, за да посети папата? С Тоби издирихме кой е бил крал на Шотландия по времето на Лъв IX. Бил е само един. Макбет, убит през 1057 година от Малкълм, който узурпирал трона. Но това става след смъртта на папата.
— Узурпирал трона ли? — попита баронесата. — Но Шекспир прави Макбет узурпатор.
— Това е политика — отвърна синът й, загледан в ключето. — Когато Шекспир пише пиесата си през 1603 година, Джеймс VI Шотландски току-що е дошъл да вземе трона на Елизабет, след което става Джеймс I, крал на Англия. Не, истинският Макбет е бил добър управник. Бил изключително популярен, почти през цялото му царуване имало мир, така че успял да…
Спря насред изречението си и се усмихна до уши на двете си събеседнички. След което започна да си подсвирква.
— Ако не ни кажеш веднага, ще ти ударя един в носа — възкликна снаха му. — Хайде, изплюй камъчето. Какво откри?
— Макбет се чувствал така сигурен на трона си, че си позволил да отиде на поклонение при папата.
— Лъв IX?
— Да, Сузана, напълно е възможно. Нищо чудно папата да му е дал нещо, което да е донесъл със себе си в Шотландия. Тоби ще направи още проучвания утре. Разбира се може и да грешим относно връзката с Макбет, но това ми се струва най-доброто място, от което да започнем.
— Интересно къде е другата половина на картата — обади се Сузана. — Питам се какво е дал папата на Макбет.
— Не знам — отвърна бавно деверът й. — Но едно е вероятно. Мисля, че единственото място, където можем да открием отговора, е Оксфорд. В крайна сметка именно там Джордж е намерил половината от картата, оттам е и нашият затворник. Да, тръгвам утре.
— О, да, сър — възкликна Тоби и скочи възбудено на крака. — Точно това трябва да направим. Там живееше Джордж. Трябва да е знаел нещо. Можем да научим нещо и за другите. Ще ме вземете ли с вас?
Младият мъж видя вълнението в тъмносините очи на момчето, спомни си своите собствени вълнения по времето, когато бе на неговите години, и отвърна предпазливо:
— Ще помисля по този въпрос. Първо ще трябва да видим дали ще дойде в съзнание нашият разбойник. Все още се надявам, че ще ни каже нещо полезно.
— Какво е дал на Макбет папата? — попита отново Сузана; въпросът й бе по-скоро към самата нея, отколкото към другите. — Трябва да е било нещо, което е ценял, някакво съкровище. Но защо?
— Макбет е бил добър човек — каза Роухън. — Очевидно човек, на който е можело да се довериш. Може би папата е бил принуден да му даде това нещо, каквото и да е било то. Може да не е имал избор. — Разпери длани. — Това са само предположения. Но все пак е някакво начало.
— Има още нещо, прескъпи мой. Забрави ли за вечерята и бала, които даваме в петък вечерта? Хората вече са поканени и, естествено, приеха до един.
— Погледни лицето на Сузана, майко. Нищо чудно в петък все още да не може да се държи на крака.
— Не, ще бъда съвсем добре — обади се младата жена. — Но той е прав, Шарлот, лицето ми е в ужасно състояние.
— Само след два дена. Хмм! — Свекърва й прокара леко пръст по синините. — До петък би трябвало да изсветлеят достатъчно, за да могат да се прикрият с умело поставен грим. Сабин е наистина много добра в тази работа. Ще й кажа да се погрижи за теб.
— Тя не би трябвало да си слага грим.
Лейди Маунтвейл вдигна глава, погледна сина си и изви в дъга безупречните си руси вежди.
— Боже мили, прескъпи мой, защо не?
Той нямаше друг отговор освен:
