Сън…
Еванджелин тръсна глава и отметна завивките си. Трябва да се справи! Защото, ако не успее, баща й ще умре. Засега поне бе преодоляла най-голямото препятствие — херцогът я бе приел и приветствал като член на домакинството на замъка Челси. Спектакълът сътворен от Ошар, бе започнал и никой, включително и тя самата, не можеше да предотврати участието си в него.
Утринното слънце блестеше ярко в прозорците на спалнята й. Огънят в камината не беше запален, но и нямаше нужда от него. Беше толкова топло, че сякаш само за една нощ лятото беше дошло. Еванджелин си спомняше подобни зими от детството си в Англия. След проливните дъждове, смразяващите студове и снежните бури понякога настъпваха толкова топли дни, че човек започваше да мечтае за горещини и зеленини. Вдигна глава и погледна към голите клони на брястовете. Зимата си беше тук.
И на нея й предстояха толкова много неща… Най-важното бе да се сприятели със сина на херцога. Ако той още от пръв поглед не я хареса, свършено е. Спомни си как изтъкна този довод пред Ошар, на което той й се бе заканил с пръст:
Облече се и се приготви да излезе от спалнята. Точно в този момент дочу тежки тътрещи се стъпки, които приближаваха все повече към вратата й.
Заля я вълна от неистов ужас. Все още не можеше да се освободи от образите и гласовете на двамата мъже, които бяха нахлули в дома им и отвлекли нея и баща й. Дебелият се казваше Бирон. На другия не помнеше нито името, нито лицето, — само гласа му. Имаше излъчване на невестулка и приличаше на човек, който не е казал добра дума на никого през целия се живот. Поне не бяха причинили нищо лошо на двамата им прислужници — Маргьорит и Жозеф. Просто ги бяха оставили да се взират в недоумение през прозорците на гостната с измъчени и изпити под светлината на свещите лица. Нея я бяха хвърлили в едната карета, а баща й — в другата. Призори бяха пристигнали в Париж. После онази стаичка…
Толкова бързо… Толкова бързо и невъзвратимо се бе променил животът й…
Държеше се като глупачка. Нали сега се намираше в Англия, в спалнята си в замъка Челси, и никакви мъже не дебнеха пред вратата й, за да я завлекат нанякъде! Еванджелин бързо щипна бузите си, за да възвърне цвета им. После потупа до скука изрядното копче на тила си и извика на перфектен ясен френски:
— Entrez!
Чу как някой отвън промърморва нещо и повтори на английски:
— Влезте!
Мърморенето продължи. Недоумяваща, Еванджелин отвори вратата.
На прага стоеше една старица в красиво тъкана тъмносиня рокля, стегната към мършавата й талия по модата на миналия век. Лицето й приличаше на блед пергамент, а гърбът й бе приведен от тежестта на годините. Доста оредялата й бяла коса бе вдигната на малко кокче и под нея прозираха петна от розовия й череп. Стигаше й едва до брадичката. Изглеждаше толкова крехка, че всеки момент можеше да се разпадне. Когато вдигна глава и я погледна, Еванджелин видя, че красивите й сини като лятно небе очи излъчват мъдрост, интелигентност и едновременно с това — младежка енергия.
Някоя побъркана пралеля, която херцогът крие на тавана? Еванджелин си помисли, че няма да е зле да има готовност да задържи старата дама, ако тя все пак реши да се разпадне пред очите й.
— Аз се казвам Еванджелин. А вие коя сте?
Старицата не пророни и думица. Стоеше, втренчена в момичето, с леко наклонена наляво глава като любопитно врабче.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако сте се изгубили, опасявам се, че съм безсилна. Пристигнах в Челси едва вчера следобед.
— О, знам къде съм и знам коя си, малка девойко. Ти си братовчедката на нейно покойно благородие. Вече си пораснала.
Гласът й бе мек и нежен, с напевен шотландски акцент. Звучеше като музика.
— Е, не съм точно малко девойче — усмихната отвърна Еванджелин. — Баща ми ме нарича „моето голямо момиче“. Бихте ли желали да седнете, госпожо? Мога да позвъня да донесат чай?
— О, не, аз не кусвам тази проклета отвара. Пия само чай от прецедени борови кори с цвят на охра. А ти си наистина височко момиче. Май си мислиш, че ей сега ще се разпадна на килима, а, девойче?
— Искрено се надявам, че това няма да се случи. Седнете, моля ви! Кажете ми коя сте и какво мога да направя за вас.
— Аз съм госпожа Нийдъл. — Очевидно очакваше Еванджелин да знае много добре с кого си има работа.
— Здравейте, госпожо Нийдъл! Радвам се да се запозная с вас.
— Не си красива като нейно блаженопочившо благородие, ама имаш повече характер от онази хитра малка кокошка, на която мозъкът й надали щеше да се събере в напръстник. И този пламък в очите! Умни очи… Не като на нейно благородие — буреносни и гневни всеки път, когато не ставаше нейната. Дребна душица беше: ту разглезена, намусена и капризна, ту хитра чаровница и съблазнителна, която си играе с момчето ми. Жалко, че се опита да го измами и да му причини такава мъка само защото се ужасяваше да не умре, ако роди още едно бебенце. Накрая пак си умря де… Да, а тази брадичка — силна и волева. Даваш много и искаш да получаваш много. Какво ще кажеш, девойчето ми?
След цялата тази тирада на шотландски диалект, Еванджелин зададе въпроса, който я притесняваше най-много:
— Какво искате да кажете с това, че имам пламък в очите?
Старицата се разтресе от смях.
— О, малко девойче, няма да знаеш, докато той не сложи ръцете си върху теб. Щом веднъж това стане, ти вече няма да си същата. Ще бъдеш едновременно изгубена и намерена, точно както трябва да е, само че още не е било за моето момче.
— Госпожо Нийдъл?
Госпожа Роли стоеше на прага с ръце на кръста и изражението й беше такова, като че всеки миг щеше или да припадне, или да повърне. Днес беше в рокля с цвят на нежна лавандула, с по-тъмни дантели на китките и на врата. Разкошната й коса бе вдигната високо. Халката й с ключовете изглеждаше дори още по-блестяща от вчера.
— Госпожо Нийдъл, какво правите тук?! Това е братовчедката на негово благородие, мадам дьо ла Валет. Все още е много рано. По това време вие би трябвало да сте в стаята си и да си почивате!
Еванджелин вече не искаше да пуска старицата да си ходи — не и преди да е разбрала напълно каква е тази работа с пламъка в очите. Ала очевидно засега нямаше да узнае нищо повече.
— Ти ли си, Клоринда? Винаги си пъхаш носа, където не ти е работа. Имам да си поговоря още малко с момичето. Тя е идеалната, не мислиш ли? Аз чаках ли чаках и все казвах на нейно благородие, а тя само поклащаше глава. Съмняваше се. Но тя дойде! Точно както си и знаех, че ще стане!
— Госпожо Нийдъл, мадам трябва да закуси. Вероятно ще може да ви посети по-късно.
— Всъщност, госпожо Роли, аз изобщо не съм гладна, пък и ние тъкмо…
— Не, девойче, ти си върви с Клори да не се притеснява. Всичко ще бъде добре, ще видиш. Знам, че се страхуваш, но всичко ще се нареди. Обещавам ти. Вече съм го видяла. Ти и моето момче се смеете. Това е на добро.
Еванджелин се втренчи в нея като хипнотизирана. Тази луда старица знаеше, че се страхува? Но откъде? И откъде беше толкова сигурна, че всичко ще бъде наред? Тя и нейното момче се смеят? Глупости! Бръщолевения на побъркана бабичка. Вече нищо не можеше да бъде наред. Единственото, на което се надяваше, бе да спаси баща си. Ако Ошар й позволеше…
А всичко останало бе предателство.
— Ей сега идвам! — С тези думи Еванджелин се обърна към госпожа Роли, а на старицата каза: — Може ли да ви придружа до стаята, госпожо Нийдъл?
Странната дама се засмя дрезгаво и махна с малката си ръка, набраздена от изпъкнали вени.
— Не, момичето ми. И сама ще се затътря до Северната кула. Ти не се тревожи за нищо. Ама за нищо, чуваш ли!
