— О, не, не ме разбрахте! — Озари го ослепителна усмивка. — Всъщност аз смятам да се оженя за малката нахалница. Но искам първо да изкара Сезона25 си. Всяко момиче заслужава поне един Сезон, преди да стане съпруга. Смятам, че ще бъде прекрасна юнска булка. — Направи пауза, обърна се към камината и притеснено допълни: — Питам се обаче какво ли ще каже след първата ни брачна нощ? И има ли смисъл да се тревожа?
— Въздържам се от коментар. Фелиша знае ли вече за щастието, което я очаква?
— Не откривам ли във въпроса известна ирония? Ще узнае скоро… — Замълча за миг, а после извика: — Фелиша, тъкмо казвах на мадам, че на двамата с Джон ни се налага да говорим с езика на знаците, когато сме в твоята компания, защото не можем да се вредим да кажем и думица.
— Не ти вярвам, Дрю! — Фелиша бързо се приближи. Вдигна към него сините си искрящи очи и го погледна така, сякаш го познаваше по-добре от всеки друг на света. Сръга го в ребрата и каза през смях: — Не съм ви виждала досега да го правите. Какъв е този език? Покажи ми!
Херцогът не откъсваше поглед от дългогодишния си приятел Джон Еджъртън, който пък наблюдаваше Еванджелин. Като ястреб, хищно дебнещ безпомощна полска мишка. Какво ставаше тук? Каква връзка е имал той с нея, когато тя е била само на седемнадесет — почти дете? Или това бе ястреб, приковал очи в женската? Не можеше да разбере значението на погледа, с който Джон Еджъртън я съзерцаваше. Но със сигурност излезе от релси.
— Какво, по дяволите, става с теб, момчето ми? — извика лейди Пембърли. — Ченето ти е увиснало от гняв, а може би и от леко безсилие. Да не си загубил някакъв облог. Басирам се, че е било за кобилка. От онези, двукраките!
Херцогът се засмя, обърна се към възрастната жена и отвърна:
— Скъпа ми госпожо, искрено се съмнявам в кралството да има мъж, който би се обзаложил с мен за подобно нещо. Хвърли поглед към Еванджелин, която стоеше до камината, втренчена в пламъците и напълно изолирана от всичко и всички. — Или пък жена.
Лорд Петигрю се изсмя.
— Каза ли ви го, госпожо? Аз лично не бих се обзаложил, а ти, Джон?
— Май наскоро дочух, че херцогът е загубил дама, която много е искал отмъкнал му я е един негов приятел, Филип Мерсьоро. Вярно ли е, Ричард?
— Да. Никой не обича да го лишават от нещо, което си е въобразявал, че иска. Но в този случай това беше за добро.
Еванджелин чу последните му думи. Всичко останало й бе като в мъгла само неговите думи бяха кристално звънки и ясни. Някоя жена го е изоставила?!
— Не! — Каза го на глас, приковала погледа си върху него. — Абсолютно невъзможно! Не го вярвам. — После се стресна, осъзна какво бе изрекла и допълни остро: — Опасявам се, че започвате да звучите твърде самонадеяно, ваше благородие.
Кларъндън изпита неизразимо задоволство.
— Не, Еванджелин. Наистина я изгубих. Вие сте тая, която настоява, че е невъзможно.
Еванджелин размаха ръце и разля малко шери, напълно изключила, че държи чаша.
— Много съм гладна. Дали вечерята скоро ще бъде готова?
— Хайде, Ричард — намеси се лейди Пембърли, — звучиш така, сякаш сърцето ти е било непоправимо разбито. А истината е съвсем друга. Само гордостта ти бе наранена. Знаеш не по-зле от мен, че Сабрина Евърсли постъпи така, както трябваше. Филип също.
Херцогът кимна, а на Еванджелин обясни:
— Въпросната дама се омъжи за мой добър приятел. Нищо повече. — После се обърна към пралеля си: — Що се отнася до вас, милейди, информаторите ви биха вършили добра работа на Наполеон. Слава богу, че от тях повече няма нужда, защото мръсникът е на заточение. Източниците ви са наистина превъзходни. Ето, мадам дьо ла Валет пристигна едва снощи, а след по-малко от двадесет и четири часа вие се озовавате в Челси за вечеря.
Еванджелин изобщо не беше изненадана. Повече от сигурно бе, че Джон Еджъртън е отговорен за присъствието им тук, а не лейди Пембърли. Отправи поглед към херцога. Искаше й се да му се извини. За онова, което му бе сторила. За онова, което щеше да му причини. За онова, което тя не бе и никога нямаше да бъде.
— Старая се — усмихна се широко лейди Пембърли и разкри няколко липсващи зъба в задната част на устата си. После се изправи внушително. — Надявам се, че Басик се е погрижил да сложат още четири прибора. Лично аз съм готова за вечеря.
Внезапно се обърна и изгледа властно Еванджелин.
— Херцогът ме уведоми, че желаеш да останеш в Числи като бавачка на Едмънд. Очаквах да видя повяхнало невзрачно момиче с хладен темперамент и без никакви претенции за красота. А ти определено не си нито едното. На моята възраст неочакваното би могло да причини спиране на сърцето, а това е нещо, което никак не би ми се искало да стане.
— Нито пък ние го желаем — намеси се херцогът. — А що се отнася до Еванджелин, при пристигането си тя наистина приличаше на невзрачна мишка. След по-малко от двадесет и четири часа в моята компания вече е разцъфтяла като… ъ-ъм… нарцис. — Потърка демонстративно брадичка и запита с престорено недоумение: — Нали така се казваше онова жълто, доста жилесто цвете?
— Не бих определила мадам като жилеста — обади се Фелиша. — Напротив.
— Само от вас мога да се надявам на подкрепа, Фелиша.
— Подкрепа ли? — изсумтя лейди Пембърли. — Рисковано е да се очаква подобно нещо от госпожица Бърборана. Сигурно ще ме вкара в гроба, докато й намеря съпруг, за предпочитане — глух. Доведох само нея тази вечер, а не някоя от другите чаровни млади дами, които са под мое попечителство, за да не бъда обвинена от херцога, че си пъхам носа в неговите работи. Но ти все още не си женен, Ричард. Само един наследник изобщо не е достатъчен. Така че внимавай, момчето ми. Нито дума повече няма да излезе от устата ми по повод мрачното ти настроение през последните седмици. Горката ти майка вече се чуди какво да направи, за да те развесели.
Херцогът дръпна шнура на звънеца. Според Еванджелин твърде рязко. За какво мрачно настроение ставаше въпрос? Спомни си, че снощи, когато се появи в библиотеката, поведението му бе далече от представите за обаятелност. Какво ли се бе случило?
Много скоро й се удаде да разбере, защото лорд Петигрю прошепна:
— Съжалявам, Ричард. Все още не сме хванали човека, убил Роби Фарадей. Знаем, че в министерството има шпионин, но засега самоличността му остава пълна загадка. Ала всъщност кого се опитвам да заблудя?! Шпионите са вероятно много повече от един. Това побърква всички ни.
Еванджелин бавно изрече:
— Не ви разбирам, лорд Петигрю. Наполеон вече не е на власт. Защо все още има шпиони?
Усети, че Джон Еджъртън я наблюдава смутено. Защо? Защото забелязва, че навлиза във води, в които може да се удави? Или се страхува, че ще се обърне против него?
Дрю Халси се усмихна на изключително красивата жена, която бе висока почти колкото него.
— Когато има повече от един човек, мадам, има и повече от една идея. И щом идеите станат две, при това и двете ожесточено отстоявани, се поражда свирепо разногласие. Все още има хора, които искат Наполеон да се върне на престола. По тази причина в страната и до днес действа добре разработена шпионска мрежа.
— И един от тези шпиони е убил човек, познат на херцога?
— Да. Робърт Фарадей беше добър приятел на всички ни.
— А вие, лорд Петигрю, работите за правителството, така ли?
— Да. Както и Джон, а и херцогът от време на време.
Еванджелин не вярваше на ушите си. Как може Ошар да очаква от нея да свърши нещо, след като херцогът е толкова вътре в нещата? Бил е убит негов приятел. Вероятно — от Джон Еджъртън. И сигурно по заповед на самия Ошар.
— Всички правим каквото можем, не съм ли прав, Еванджелин? — Въпросът дойде от сър Джон.
— Достатъчно! — кресна херцогът.
Не искаше да мисли за Роби и за безсмислената му смърт. Защото го болеше. Защото така го разяждаше
