ме прелъсти. Смяташ, че това ще ми повлияе по някакъв начин, когато вече знам каква си? Боже мой, та ти си една проклета лъжкиня, измамница и предателка!
Погледна ръцете му, свити в юмруци.
— Направих само онова, което трябваше да направя.
— Кажи ми, какво те накара да дойдеш в леглото ми? Да не би да си решила, че може все пак да открия нещо, и си прибягнала към отвличане на вниманието ми? Наистина ли смяташе, че ще се поколебая да те предам на палача само защото съм ти отнел проклетата девственост?
— Нямах никакъв избор. Стига, ваше благородие. Трябва да ми позволите да ви обясня.
— Естествено! Сигурен съм, че си обмислила обяснението си много отдавна. В края на краищата, играеш опасна игра. Нормално е да си готова с трогателни извинения, в случай че някога те хванат.
Изведнъж задръжките му се изпариха. Сграбчи я и започна бясно да я разтърсва. Тя отвори уста, примигна и прошепна:
— О, не! Това не може да се случва в действителност! И се строполи в безсъзнание в обятията му.
Тридесет и седма глава
Подхвана я, едновременно разочарован и уплашен. Да я вземат дяволите! Сега нито можеше да й крещи, нито да я обвинява. Защо изобщо бе имала безочието да припада? Отнесе я в стаята си, минавайки край една зяпнала прислужница и двама замръзнали от изненада лакеи. Постави я на леглото си и разхлаби високата й муселинена яка. Помисли за миг и започна бързо да я съблича. Беше бесен. Идваше му буквално да я удуши. Тогава видя грозните синкави петна по ребрата, краката и раменете й. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. Мина му през ум кошмарната мисъл, че като нищо е могла да бъде убита. Но тя бе успяла да се изкачи по онзи коварен скалист склон! И то съвсем сама. В непрогледната нощ. Борила се е за живота си! Втресе го само като си я представи. Придърпа завивките до брадичката й и я загледа.
Еванджелин бавно отвори очи. Първите му думи бяха:
— Да те вземат дяволите!
— Припаднала ли съм? Досега нито веднъж през живота си не съм припадала. Съблякъл си ме? Изглеждам ужасно, но не е нищо сериозно. Ребрата ми са здрави. Размина ми се на косъм.
Херцогът затвори ужасено очи — снощи и самият той участваше в преследването. Тъй като добре познаваше скалистите склонове, си представи как е трябвало да плува срещу леденостудения прилив, за да се добере до брега. После отвори очи и я погледна свирепо.
— Радвам се, че снощи не си се убила. Така сега аз ще мога да те убия!
— Ще бъда наказана предостатъчно, не се притеснявай! Но трябва да ми позволиш да избягам. Трябва! Ще бъде пагубно, ако именно ти ме обесиш!
— За да изчезнеш така внезапно, както се появи? Не, Еванджелин, изобщо не възнамерявам да те изпускам от поглед. — Отметна завивките и отново се загледа в нея. — Наистина си много добра, знаеш ли? Моите поздравления! И на всичко отгоре — девственица! Наистина аз очаквах жена с малко повече умения, но не — ти си запазила девствената си ципа за мен! Само като си помислиш — аз, херцогът на Портсмут — човекът, който мечтае да види Наполеон погребан и забравен завинаги, човекът, който не иска и да чуе някой да постави Англия на колене — този горд глупак е измамен и изигран от една жена, при това с лекота. Вероятно в цялата тази история има нещо много поучително, но се съмнявам, че някога ще бъда в състояние да го разбера.
Отметна завивките чак до глезените й. Еванджелин не направи никакъв опит да се прикрие — вече нямаше сили. Постави ръка на корема й.
— Единствено той няма никакви драскотини и наранявания.
Опита се да се измъкне, но тъй като бе притисната прекалено силно, за да се движи, просто каза:
— Покрий ме. Не мога да се боря с теб.
— Би било много глупаво от твоя страна, ако го направиш. Ще те покрия, не се притеснявай. Но първо искам да се уверя, че не си си причинила някакви сериозни увреждания.
За броени секунди той се промени от мъж, който й е бил любовник и който доскоро я е заливал с гнева си, в един напълно безстрастен и безразличен човек. Обърна глава настрани и затвори очи. Почувства как пръстите му леко опипват ребрата й.
— Права си — ребрата ти са здрави. Считай, че си извадила голям късмет. Не, не мърдай. Изглеждаш кошмарно, но иначе няма нищо сериозно. Не мърдай, ти казах! Ще те намажа с мехлема на госпожа Нийдъл.
Лежеше гола и се чудеше какво ще стане сега с нея, с баща й, с Едмънд… Когато след известно време той се върна, лицето му бе непроницаемо.
— Не мърдай!
Започна да масажира раните й. Ала внезапно ръцете му се разтрепериха. Погледна я. Усети погледа му и бавно завъртя глава. Устните й се раздвижиха в горчива безпомощна усмивка.
— Никога не съм искала да те нараня… Никога! Вече е твърде късно. Трябва да се пазиш, трябва да пазиш Едмънд!
— Само след миг можеш да си излееш душата. Засега обаче задръж словоизлиянията.
Обърна я по корем. Гърбът и задната част на краката й също бяха изпъстрени с драскотини и рани. Започна да втрива мехлема в тях. Еванджелин не помръдна. Чуваше тежкото му дишане.
Кларъндън си представи как се е борила за живота си, борила се е да се върне в Челси. Усети, че колкото и да не му се иска, се възхищава на куража и волята й. Дори и Дрю някак си да я бе заподозрял, изпълнението й тази сутрин щеше напълно да го убеди в нейната невинност. Той без съмнение вече я смяташе за глупава, лекомислена и повърхностна.
— Така. Приключих. — Помогна й да се обърне по гръб и я зави добре.
После придърпа един стол до леглото, седна, опря връхчетата на пръстите си и забарабани замислено. Накрая заговори с напълно овладян глас:
— Вече доста неща ми се изясняват, мадмоазел. Неочакваното ти пристигане в Челси, представянето ти за бедна и твърдата ти решимост да останеш в замъка. Дори и ролята ти на вдовица. Ако се беше появила като невинна млада дама, благоприличието би изисквало да ти осигуря придружителка. — Направи пауза. Спомни си мъката на Еванджелин по старицата и се намръщи. — Сигурен съм, че нямаш никаква вина за убийството на госпожа Нийдъл. Всъщност тогава ти едва не се побърка. Но знаеш кой я е убил, нали, Еванджелин? Ако не бях взел нещата в свои ръце, ако не бях довел тук частния детектив, ти сигурно щеше все още да пропускаш шпиони на Острова.
— Вероятно…
После внезапно си спомни настойчивото й желание да посети Дрю във Военното министерство.
— Разходката ти до Министерството… Това не беше само женски каприз, нали?
— Не, беше ми заповядано да оставя един плик в кабинета на лорд Петигрю, между книгите на втория рафт. Нямам представа какво е имало в него.
— Мисля, че е крайно време да ми кажеш всичко, Еванджелин. — Забеляза такава болка в очите й, че спря. Но трябваше да знае. Трябваше да знае всяко едно нещо, което бе сторила. — Разбирам. Предпочиташ да ме оставиш да вярвам, че ти си просто един гнусен предател, който по най-долен начин е измамил и мен, и цялото ми семейство.
— Не, не съм такава. — Каза го студено и безизразно. — Моля те, разбери, нямах абсолютно никакъв избор.
— Добре. Без повече увъртания. Имай ми доверие, Еванджелин. Кажи ми защо го направи.
— Баща ми не е мъртъв. Човек на име Ошар го държи затворен като заложник в Париж.
После му разказа с треперлив глас за нощта, когато двамата мъже бяха нахлули в къщата им, за пътуването до Париж и за срещата си с Ошар…
— Той знаеше всичко и за моето, и за твоето семейство. Ти трябваше да ми бъдеш прикритието. Ако не се справех, щеше да убие баща ми като предател. Само Риса знаеше истината.
— Кой е Риса?
— Джон Еджъртън.
— Проклет дявол! — Херцогът чак подскочи на стола си.
