Последваха още изстрели, но от още по-далече. Изправи се и побягна към липите, които ограждаха чакълената алея към северните порти. Прилепи се до едно дърво. Едва си поемаше дъх, бедрото й бе наранено, а ребрата я боляха мъчително.
В далечината чу вик:
— Не натам! Насам! Зърнах мръсника ей там, край пътя! — Като обезумял, лорд Петигрю изкрещя: — Не го убивайте! Искам го жив!
Еванджелин затвори очи и опря буза до грубата кора на дървото. Тежките стъпки се отдалечиха. Струваше й огромно усилие на волята да остане неподвижна.
По-късно запълзя покрай гъстия жив плет и се изправи едва когато стигна северното крило. Там извади ключа от джоба си, пое си дълбоко дъх и, приведена, побягна към замъка. Сенките на каменните стени я скриваха, докато премръзналите й пръсти се опитваха да пъхнат ключа в ключалката.
— Хайде, влизай, да те вземат мътните!
Накрая влезе. Трескаво го завъртя. Не помръдна. Облегна се на стената. Бе толкова изтощена и психически, и физически, че си представи как на сутринта я намират тук, на същото това място, с широко отворени очи и съвсем студена.
— Отваряй!
Накрая се завъртя. Бутна леко вратата и се провря през малката цепнатина. Най-сетне в безопасност! Сега трябваше по най-бързия начин да стигне до стаята си. Тръгна приведена нагоре. Единственият шум, нарушаващ тишината в замъка, бе собственото й тежко дишане.
Щом се озова в стаята си, запали една свещ и се обърна към огледалото. Там я посрещна изнуреното й, изпокъсано и изподрано отражение. Дрехите й бяха подгизнали, косата — сплъстена, а лицето и ръцете — целите изподраскани. Трепереше. Започна да се съблича, стискайки зъби, за да не се разкрещи от болката в ребрата. Навлече нощницата си, а отгоре и един от дебелите кадифени халати на Мариса. Но треперенето продължаваше. Събра всички одеяла и се зарови под тях. Постепенно се затопли, но не можеше да спре да трепери.
Бе победила. Наистина бе победила!
В съзнанието й все още отекваха виковете на хората на лорд Петигрю, когато си помислиха, че са я видели. А може би наистина я бяха видели. Може би просто ги бе изпреварила с няколко метра. И вероятно скоро щяха да нахлуят в стаята й. Обезумяла от страх, скочи от леглото и натъпка мокрите си дрехи под гардероба. После отново се пъхна в леглото и се насили да затвори очи. Дори и да искаше, не бе в състояние да стори нищо повече. Просто нямаше какво.
Тридесет и шеста глава
Ярките слънчеви лъчи на утрото погалиха лицето й. Бавно отвори очи. Дългата нощ най-сетне бе свършила. Често се бе стряскала насън, от ужас, че всеки миг ще дойдат за нея. Но никой не бе потропал на вратата й. Сега лежеше, преизпълнена с благодарност към този нов ден. Опита се да забрави болките в тялото, защото не можеше да си помогне с нищо, и да се съсредоточи върху по-съществени неща.
Дали хората на лорд Петигрю бяха хванали Пол Трейзон и другия мъж? Или само единия от тях? Спомни си за писмото, което бе дала на Пол Трейзон. Добре, че не бе използвала нито своето име, нито това на Джон Еджъртън.
Претърсваха околността за английски изменник. Търсеха мъж — освен, ако някой от французите не е признал пред лорд Петигрю, че изменникът е жена. В такъв случай е разкрита.
Вероятно вече са пристигнали в Челси. Не можеше да остане повече в леглото си. Трябваше да се държи естествено. Ако заяви, че е болна, херцогът може да заподозре нещо, а и лорд Петигрю би го счел за доста странно. Въпреки че не беше много добра актриса, днес се налагаше да играе добре.
Замисли се за баща си. После за Едмънд. Ако иска да ги спаси, трябва първо да спаси себе си. Но когато се видя в огледалото, едва не припадна. Косата й беше сплъстена и полепнала по лицето. А останалото… Трябваше да поприкрие някак си всичко!
Два часа минаха, докато успее да си подсуши и накъдри косата. После избра една изключително женствена, дори малко лекомислена рокля, която подчертаваше гърдите й и оттам се спускаше свободно и ефирно надолу. Ако някога бе изглеждала като олицетворение на беззащитната крехка женственост, то това бе именно сега. Погледна ръцете си и си сложи чифт бели ръкавица.
Долу не видя никого. Тъкмо се бе запътила към стаята за закуска, когато отвън по чакълената алея затрополиха колела. Забърза към гостната, дръпна тежките завеси и видя лорд Петигрю, който тъкмо слизаше от каретата. Изглеждаше много уморен.
После чу гласа на Басик. Не закъсня и гласът на херцога:
— Дрю, радвам се, че си тук! Преровихме всеки храст и всяка ферма. Не открихме изменника, да се продъни в ада дано! А вие?
„Благодаря ти, господи! Търсят мъж!“
— Открихме нещо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна тихо Дрю. — Но нека поговорим насаме.
Еванджелин затаи дъх, докато стъпките им заглъхваха надолу по коридора. После си наложи да изчака малко, преди да ги последва.
Дори и на Басик внезапната й поява откъм гостната да се видя твърде странна, той не го показа с нищо — само се поклони и й пожела „добро утро“. Запази самообладание, отвори ведро и се насочи тържествено към библиотеката. Пое си дълбоко дъх пред вратите, отвори ги и влезе с най-лъчезарната си усмивка.
Дрю Халси тъкмо бе започнал да говори, когато Еванджелин се появи. Тя беше невероятно изящна, красива и женствена. И двамата мъже се ококориха изумено. След миг Дрю се овладя и се смръщи — нямаше търпение да обсъди новините с херцога. После забеляза как очите й се разширяват и се насили да се усмихне. Не беше в стила му да плаши една млада жена. Никога досега не я бе виждал толкова прекрасна, с озарено от ведра усмивка лице. Спомни си за Фелиша и се усмихна още по-широко.
— Добро утро, Еванджелин! — Пое облечената й в ръкавица ръка и целуна пръстите й. — Тази сутрин изглеждате забележително!
Издърпа леко ръката си и се засмя на комплимента му.
— Надявам се, че не прекъсвам нещо важно. И двамата имате толкова сериозен вид. Помислих си, че с негово благородие бихме могли да поразходим Едмънд до Рай39. О, боже, да не би да се е случило нещо? С Фелиша?
Херцогът стоеше до бюрото си, с кръстосани на гърдите ръце. Бе приковал поглед в гъстата й медноруса коса, вдигната небрежно, така че къдравите кичурчета да се спускат очарователно над ушите. Изглеждаше като изящен образец на модерната дама. Чак до белите ръкавици. Ала гласът й… Тя звучеше така, сякаш се опитваше елегантно да приложи женските си хитрини.
— Не, не се притеснявайте, Еванджелин! — Дрю побърза да премахне страха от прекрасните й очи. — Фелиша е много добре. Всъщност аз съм тук вече от два дена. Тя остана в града.
— Добро утро, Еванджелин — поздрави и херцогът. Приближи се мълчаливо до нея, бавно кимна и добави: — Значи казваш да пояздим до Рай с Едмънд?
— Да, ваше благородие. — Тя бързо отмести поглед. Херцогът отново замълча, после се оттегли до камината.
— Постой тук и ни изчакай, Еванджелин. След това тримата с Едмънд със сигурност ще извършим нещо вълнуващо, като започнем със закуската. Смятам, че трябва да чуеш какво сме направили досега, затова остани.
— Сигурен ли си, Ричард? Но тя е дама! Не искам да я тревожим излишно.
— За какво става въпрос, ваше благородие? — В собствените си уши звучеше невинна и безхитростна като монахиня. Надяваше се, че и херцогът я чува по същия начин. — Боже, колко сте мистериозни! Мисля, че трябва да седна, за да не припадна.
Херцогът не каза нищо. Тя седна. Дрю Халси погледна първо единия, после другия, сви рамене и се насочи към бюрото.
Кларъндън се загледа в нокътя на палеца си и се намръщи, когато забеляза, че е нащърбен. Дали не я е
