— И мене много ми се иска винаги да съм радостна — каза Царицата. — Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.
— Само че тука съм толкова самотна! — каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.
— О, недей така! — извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. — Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!
Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.
— Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? — запита тя.
— Това е единственият начин! — каза решително Царицата. — Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.
— Аз съм точно на седем години и половина — отвърна Алиса.
— Не трябва да казваш „точно“ — забеляза Царицата. — Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.
— Това не мога да повярвам! — каза Алиса.
— Не можеш ли? — каза съчувствено Царицата. — Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.
Алиса се засмя:
— Няма смисъл да опитвам — каза тя. — Човек не може да вярва невъзможни неща.
— Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно — каза Царицата. — Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.
Докато Царицата говореше, брошката се беше разкопчала отново и един внезапен повей отвя шала над едно поточе. Царицата разтвори ръце, полетя след него и този път успя да го хване сама.
— Улових го! — извика тя тържествуваща. — Сега ще видиш как ще си го забода самичка!
— Значи пръстът ви е вече по-добре? — каза учтиво Алиса, като прескочи поточето след Царицата.
— О, много по-добре! — извика Царицата. Гласът й ставаше все по-креслив като продължи: — Много по-добрееее!… По-добрееееее!… Добреее… брееее… беееее…
Последната дума свърши като продължително блеене, което толкова приличаше на овчо блеене, че Алиса се смая.
Тя погледна Царицата, която сякаш изведнъж се беше увила във вълна. Алиса потърка очи и пак погледна. Тя никак не можа да разбере какво се беше случило. Намираше ли се тя в едно дюкянче и беше ли наистина… овца това животно, което седеше зад тезгяха? Тя можеше да си търка очите, колкото ще, нищо не се променяше: намираше се в тъмно дюкянче, облегнала лакти на тезгяха, а срещу нея седеше в кресло една стара овца, която плетеше и от време на време я поглеждаше над големите си очила.
— Какво искаш да си купиш? — каза най-после Овцата, като вдигна пак поглед от плетивото.
— Още не знам точно — отвърна любезно Алиса. — Бих искала да поразгледам наоколо, ако може.
— Ти можеш да гледаш пред себе си и от двете си страни, ако искаш — каза Овцата. — Но не можеш да гледаш наоколо, освен ако имаш очи на тила си.
Алиса нямаше очи на тила си, затова се задоволи да обиколи дюкянчето и да огледа полиците.
Дюкянчето изглежда беше пълно с всевъзможни любопитни неща, но най-странното беше, че щом Алиса се взреше по-внимателно в някоя полица, за да види какво точно има на нея, тъкмо тази полица изведнъж се изпразваше, докато останалите полици около нея изглеждаха претъпкани.
— Как изчезват тука нещата! — каза най-сетне жално Алиса, след като повече от минута напразно се опитваше да догони един голям, светъл предмет, който ту приличаше на кукла, ту на кутия за ръкоделие и бягаше винаги над полицата, която гледаше Алиса. — Този е най-нахалният от всички, но аз ще му дам да разбере… — прибави тя, когато в главата й блесна една умна мисъл: — Ще почна да го гоня от най-долния до най-горния рафт. Да видим дали няма да му бъде малко трудно да мине през тавана!
Но и този план пропадна: предметът мина през тавана съвсем спокойно, сякаш за него това беше най- обикновеното нещо.
— Ти дете ли си или въртележка? — каза Овцата, като взе още един чифт куки. — Ако продължаваш да се въртиш така, съвсем ще ме замаеш. — Сега тя плетеше с четиринадесет чифта куки едновременно и Алиса я гледаше смаяна.
„Как може да плете с толкова много куки! — помисли озадаченото дете. — Тя заприличва все повече и повече на таралеж!“
— Знаеш ли да гребеш? — запита Овцата, като й подаде две куки.
— Да… малко… Но не на суша и не с куки… — подхвана Алиса, когато изведнъж куките в ръцете й се превърнаха в гребла и тя видя, че се намира с Овцата в малка лодка, която се хлъзгаше между високи брегове. Сега не й оставаше нищо друго, освен да гребе с всички сили.
— Вълна! — извика Овцата и взе друг чифт куки.
Това не приличаше на забележка, която изисква отговор. И така Алиса не каза нищо и продължи да гребе.
„Има нещо твърде странно във водата“ — забеляза тя, тъй като от време на време греблата потъваха лесно, но много мъчно излизаха.
— Вълна, вълна! — извика пак Овцата и взе още куки. — Ще хванеш направо някой рак!
„Едно мило, малко раче! — помисли Алиса. — Много бих искала!“
— Не чуваш ли, като ти казвам „вълна“? — извика ядосано Овцата и грабна цяла стиска куки.
— Как не, чух! — отвърна Алиса. — Вие повтаряте тази дума доста често и доста високо. Моля ви се, къде са раците?
— Във водата, разбира се! — каза Овцата, като забоде част от куките в косата си, понеже вече не можеше да ги държи. — Внимание, вълна, ти казвам!
— Защо казвате толкова често „вълна“? — запита най-сетне ядосано Алиса. — Аз не съм овца!
— Ти си! — отвърна Овцата. — Ти си глупаво агне!
Алиса се почувствува малко обидена, затова замълча, докато лодката продължаваше спокойно да се хлъзга, понякога сред лехи с трева (и тогава беше много мъчно да се изваждат греблата от водата), понякога под дървета, но все между високите брегове, които се издигаха навъсени над главата им.
— О, моля! Тук някъде има ухаещи тръстики! — извика Алиса, внезапно очарована от аромата. — Наистина, ето ги! И колко са красиви!
— Няма защо да ме молиш за тях — каза Овцата, без да вдигне очи от плетивото. — Аз нито съм ги сложила там, нито ще ги махна.
— Не, но аз мислех… Моля ви се, може ли да спрем, да откъснем няколко? — помоли се Алиса. — Да спрем лодката за малко, ако нямате нищо против.
— Как мога аз да я спра? — каза Овцата. — Престани да гребеш и тя сама ще спре.
Алиса остави лодката да плава на воля по течението и тя се хлъзгаше кротко между люлеещите се тръстики. После момиченцето запретна грижливо ръкавчетата си и потопи ръце до лактите във водата, за да хване тръстиките, колкото може по-ниско. Така, наведена над водата, с краищата на разпилените си коси, потопени в нея, Алиса забрави за известно време Овцата и плетивото и със светнали очи късаше на цели стиски любимите си ухаещи тръстики.
— Дано не се обърне лодката — си казваше тя… — О, какъв хубав стрък! Само че не мога да го стигна…
И наистина за ядосване беше това, че макар да можеше да набере много тръстики, когато лодката минаваше край тях, малко по-далеч растяха винаги по-хубави, които Алиса не можеше да стигне.
— Най-хубавите са винаги далеч — каза тя най-после, като въздъхна, отчаяна от упоритите тръстики, които растяха толкова надалеч. Със заруменели бузи и мокра коса и ръце тя се отпусна на мястото си в лодката и започна да нарежда новоспечелените съкровища.
Какво значение имаше сега за нея, че тръстиките бяха почнали да губят аромата и красотата си, след като ги беше откъснала? Даже истинските тръстики — нали? — траят толкова малко, а тези бяха само сънувани тръстики и се стопиха като сняг, както лежаха на купчина при краката й. Но Алиса не забеляза
