Както седяха и се смееха, никой не би могъл да открие каквато и да е прилика между брата и сестрата. От векове родовете Фейн бяха или съвсем светли, или много тъмни.
Тъмнокосите Фейн се появяваха за първи път в рода някъде по времето на Чарлз II, когато един от прадедите им бе довел в дома си чернокоса сеньорита, чиято кожа бе с цвета на магнолия. Родените от нея деца приличаха изцяло на майка си.
Чарлз бе светъл, със сини очи и руса къдрава коса, която в съчетание с приятните му черти го правеше неотразим за жените.
Ориса пък приличаше на испанските си предци. Имаше дълга гарвановочерна коса, с почти сини отблясъци. Къдрици се спускаха немирно върху високото й бяло чело. Очите й бяха огромни. Когато бе разтревожена или учудена, придобиваха странен цвят и дълбочина. Кожата й беше с цвета на магнолия, имаше дребни и изящни крайници, движеше се с неописуема грация.
Каквато и дреха да облечеше, тя прилягаше чудесно на прекрасното й тяло. Носеше всичко с такъв финес и изящество, че сравнени с нея всички други жени изглеждаха тромави и натруфени.
Седнала на килима пред огъня на камината, с осветено от танцуващите пламъци лице, тя изглеждаше необикновено красива. Брат й не можеше да откъсне очи от нея. След дълго мълчание той каза загрижено:
— Трябва да направя нещо за теб, Ориса.
— С нетърпение чакам да чуя какво ще ми предложиш — усмихна му се нежно тя.
— Сигурно имаме някакви роднини!
— Не са много. Пък колкото и да са, заради нея татко се изпокара с тях. След нейното появяване никой не е идвал у нас.
— Само да бяха живи родителите на мама!
— Или ако чичо Хенри си беше в Англия! — въздъхна тъжно Ориса.
— Чичо Хенри! — възкликна Чарлз. — Разбира се, че разрешението на проблема е свързано с чичо Хенри!
— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх сестра му.
— Трябва да заминеш при него. В крайна сметка той не е женен. Можеш да му помагаш в домакинството, да си му полезна и той да ти се зарадва.
— Искаш да кажеш, да замина за Индия? — не можеше да повярва на думите му тя.
— Разбира се — бе категоричният му отговор. Сякаш странна вътрешна светлина огря лицето й.
— О, Чарлз, само да можех да замина!
— А защо не?
— Мислиш ли, че чичо Хенри ще ме вземе да живея при него?
— Не съм мислил с подробности — заговори сякаш на себе си Чарлз, — но не виждам причини да не го направи. Той винаги се е гордеел с теб. Когато бях в Индия, не пропускаше да ме попита имам ли вести от дома, как живееш. Освен това вече си голяма и няма да е същото, както ако му натрапят едно малко дете.
— Да съм в Индия за мен ще бъде все едно да съм в рая — Ориса трудно си поемаше дъх. — Сънувам я всяка нощ.
— Толкова ли ти липсва?
— Не забравяй, че това бе единственият истински дом, който някога съм имала. Там бях щастлива… толкова щастлива, докато мама не умря…
— Тогава по някакъв начин трябва да стигнеш до чичо Хенри. Чакай да помисля… Когато тръгвах насам той беше в Делхи, а се очакваше полкът му да остане в града още някой и друг месец.
Очите на Ориса заблестяха и тя каза:
— Но трябва да му пишем предварително. Ще се наложи да чакам отговора, а какво ще правя дотогава?
Настъпи тишина. Явно Чарлз се замисли върху думите й. После извика възторжено.
— Хрумна ми една идея!
— Каква?
— Да започна от самото начало, точно сега ще ми е малко трудно да събера пари за билета ти. Задлъжнял съм до уши…
— Чувала съм, че красивите жени са доста… скъпи — подразни го младото момиче.
— Точно така — призна той без капка свян. — Но да се върнем към твоя проблем. Нямам от кого да поискам назаем. Единственият изход е да се съгласиш с една идея, която ми хрумна току-що.
— Казвай по-скоро, не ме измъчвай!
— Тази сутрин бях в щаба точно в момента, в който там дойде сър Артър Критчли, генералът, който изпълнява длъжността главнокомандуващ нашите войски в Бомбай.
Очите на Ориса мълчаливо следяха напрегнатото лице на брат й.
— Генералът попита адютанта си проверил ли е дали случайно съпругата на някой от офицерите няма да пътува с парахода „Дорунда“. Той отговори, че все още не е. Тогава генералът започна да се тревожи, че на всяка цена трябва да намери някой, който да се грижи за малкия му внук по време на пътуването им до Индия. Той и жена му се уговорили да ги придружи тяхна братовчедка. Но внезапно се случило нещо, което й попречило да изпълни поетия ангажимент. А жена му не можела да поеме отговорността за петгодишно момченце, тъй като щяло да й дойде много.
Чарлз улови погледа на сестра си, въздъхна и продължи:
— След това генералът заповяда на адютанта да отиде в морската компания и да провери дали могат да намерят подходяща жена, която да поеме грижите за момчето в замяна на първокласен билет до Индия. Разбира се, само за отиване.
Ориса го погледна и очите сякаш изпълниха цялото й лице.
— И ти мислиш, че мога да опитам да замина по този начин? Но ако вече са намерили някой друг?
— Не биха могли.
— Защо си толкова сигурен? — проплака тя. Брат й я погледна и се усмихна широко.
— Адютантът ме помоли да намеря Хюс — един от току-що пристигналите младши офицери, и да го изпратя в морската компания да направи проверката вместо него. Но имах да върша толкова много работи, че напълно забравих за това.
— О, Чарлз, това е толкова типично за теб! — възкликна Ориса без никакъв укор.
— В това виждам пръста на съдбата — обясни убедено той.
— Сигурно е така — съгласи се Ориса. — Но по какъв начин ще ме представиш?
Чарлз се замисли.
— Сега мога да ти кажа някои неща. Познавам лейди Критчли. Тя в никакъв случай няма да се съгласи да поеме отговорността за млада, неомъжена девойка. Всички знаят колко е консервативна в това отношение. Смята ги за досадни и говори с пренебрежение за тези, които заминават за Индия с единствената цел да се омъжат.
Ориса не можа да скрие разочарованието си.
— Но тогава тя няма да поиска да пътувам с тях.
— Няма. В това можеш да бъдеш сигурна. Освен, ако не те представим като… омъжена.
— Искаш да кажеш, че трябва да се представям за омъжена? — погледна го сестра му с неразбиращ поглед.
— Защо не? Освен това ако пътуваш под истинската си самоличност, на всички ще се стори странно, че предприемаш такова дълго пътуване сама. Ако си без придружителка, бъди сигурна, че веднага ще плъзнат какви ли не слухове. Ако обаче се появиш като госпожа някоя си и поемеш задължението да се грижиш за детето, едва ли някой би ти задавал излишни въпроси.
— Разбира се, че никой! — започна да се въодушевява Ориса. — Чарлз, ти си нещо изключително!
— Винаги съм подозирал, че някъде все пак имам скрит мозък — усмихна се той с престорена скромност.
— Кажи с какво трябва да започнем.
— Преди всичко трябва да ти измислим име и да намерим венчална халка, която да можеш да сложиш на пръста си.
